Joro - Unknown

— Да — кимна той.

— Влюбен ли си в нея? Това ли става?

— Това — въздъхна Джо, а усмивката му стана още по-широка.

— Значи мислиш да се пренесеш при нея?

— Какво? — Усмивката му моментално изчезна.

— Блек Хол — каза Сам.

— За какво говориш?

— Това каза тогава, под водата. Блек Хол. — Сам искаше да чуе от устата на брат си, че е решил да остане. Че срещата им със смъртта просто е ускорила вземането на едно решение, което щеше да бъде взето рано или късно. Че Джо най-накрая е разбрал кое е важното в живота.

— Какво каза?

— Казах, че когато бяхме под водата, ти се опитваше да ми кажеш нещо. И произнесе «Блек Хол».

Джо смръщи чело.

— Кога? Преди да вляза в останките на потъналия кораб ли?

— Да.

— Казах ти: «Стой там» или «Чакай там» или нещо от този род. Не исках да влизаш вътре, докато изваждаме сандъка. Беше прекалено опасно.

— Искаш да кажеш, че няма да отидеш в Йейл?

— Вече ти казах, Сам…

— Но аз си мислех, че… — Гласът му замря. Младежът обърна очи към прозореца. Беше се надявал, че присъствието на Каролайн ще доведе до някакви коренни промени. Беше наблюдавал как Джо се променя, когато тя е до него, как става по-нежен, по-добър, по-открит по отношение на заобикалящия го свят. Сам мислеше, че най-после брат му е свалил гарда и си е позволил да се влюби, и се надяваше, че Каролайн ще го задържи тук.

— Казах ти, че не ставам за учител. Ти си по-умният от двама ни. Аз не съм създаден за университетски живот. Дори когато става дума за университет като Йейл.

Сам свали очилата си. Главата му бучеше, щеше да се пръсне от болка. Сети се за една случка отпреди много години. Беше само дванайсетгодишен и беше загубил момичето, в което се беше влюбил. Неговата първа любов. Сега, когато губеше Джо, имаше чувството, че целият свят се срива пред очите му.

— Сам? — Гласът на брат му прозвуча много нежно.

— Какво?

— Това няма нищо общо с теб. Ако имах желание да се занимавам с преподавателска дейност, за мен щеше да е удоволствие да преподавам заедно с теб.

— Да.

— Наистина, хлапе.

— Забрави, Джо.

— Ще се виждаме по-често, обещавам.

— Винаги казваш така — промълви Сам и отпусна глава на възглавницата. Чувстваше се уморен и отслабнал. Това чувство го връхлетя сега, когато разбра, че Джо отново ще го напусне. Дори не можеше да се преструва, че този факт не го вълнува особено, че все някак ще го преживее. Че намира за нормално брат му да се намира на другия край на света и да го вижда само тогава, когато Сам направи първата стъпка към поредната среща.

— Малко съм уморен — опита се да каже Сам.

— Този път наистина го мисля, Сам — каза Джо и стисна ръката на брат си. — Този път ще е различно.

* * *

Огъста ту се събуждаше, ту отново се унасяше. Лежеше в болничното си легло с мозъчно сътресение и беше претърпяла две кризи. Едно земетресение и два по-малки труса — така ги определяше тя за себе си. Главата ужасно я болеше, но не каза на никого. Каролайн седеше до леглото й и гледаше майка си с този чист и спокоен поглед, на който цялото семейство беше свикнало да разчита в трудни моменти. Присъствието на най-голямата й дъщеря я изпълваше с такава благодарност, че Огъста се усмихна широко, независимо от болките в главата.

— Каролайн. — Гласът й звучеше пресипнало.

— Жадна ли си, мамо? — попита я тя.

— Малко.

Каролайн натисна един бутон, за да повдигне главата на майка си. Огъста отвори уста и дъщеря й допря чашата с леденостудена вода до устните й. Когато възрастната жена утоли жаждата си, Каролайн избърса устата й със салфетка. Майката се вгледа в очите на дъщеря си, които излъчваха огромна любов. Помисли си, че й беше дала твърде малко в замяна.

— Готово — промълви Огъста.

— Ти и аз — усмихна се Каролайн.

— Аз съм беззъба и плешива старица — отбеляза Огъста. Беше прекалено уморена, за да бъде суетна. Бяха обръснали косата й, за да зашият раната, а силите й така я бяха напуснали, че дори не можеше да си сложи изкуствените зъби. Спеше й се.

— Все още си красива, мамо — каза Каролайн.

Тя поклати глава, но й стана приятно от комплимента.

— Как е Скай? — попита. — Виждала ли си я днес?

— Добре е.

Огъста кимна и отмести очи встрани.

— Какво има, мамо?

— Чувствам се… Знам, че нямам право да питам, но… Ние ви отблъснахме преди много време. Защо сега имам чувството, че мога да те върна обратно към себе си?

— Кои са тези «ние»?

— Баща ти и аз.

— О, мамо — въздъхна Каролайн. — Не говори така. Не е вярно.