Joro - Unknown

Огъста се спря на последното стъпало. Облегна се на перилата. Държеше в ръце купчина прани кърпи. За момент се почувства като уморена стара перачка.

Вратата на ателието беше затворена. Огъста впи поглед в нея. Това беше моментът, който най-много мразеше — отварянето на тази врата, зад която обикновено откриваше дъщеря си мъртвопияна.

Изправи рамене. Пое дълбоко дъх. Щеше да влезе шумно вътре, оплаквайки се на глас колко тежка е съдбата на майката на един скулптор и колко домакинска работа се изисква, за да могат дъщерите й да работят с чисти ръце.

Огъста бутна вратата и пристъпи напред. Сърцето й се сви, тъй като в този миг дъщеря й нададе пронизителен писък.

— Господи! — изхълца възрастната жена и изпусна кърпите на пода.

От носа на Скай течеше кръв. Саймън се беше надвесил над нея и дишаше тежко като разгневен бик. Беше я хванал отзад и Огъста ясно виждаше следите от насилие по тялото на дъщеря си. Панталоните на Саймън бяха разкопчани, коланът му — захвърлен на пода.

— Остави ни, Огъста — извика раздразнено той. — Това е между мен и жена ми.

— Скай? — Огъста отново погледна към дъщеря си. Грабна една хавлиена кърпа и се втурна към момичето. Това сбиване ли беше или нещо по-лошо? Дали този мръсник не се опитваше да изнасили детето й?

Носът на Скай беше счупен. Лявото й око беше насинено. Огъста коленичи и се вгледа в лицето на дъщеря си, погали я по косата.

— Той удари ли те? — От очите на Скай се лееха сълзи. Огъста се обърна разярена към Саймън: — Ти ли я удари? Саймън, помогни ми да…

Млъкна, поразена от това колко грозно изглежда лицето на зет й — почервеняло и изкривено от злоба. Беше оголил зъби като тигър и това събуди у Огъста някакви първични инстинкти. Кожата й настръхна. Само веднъж се беше чувствала по този начин — когато Джеймс Конър нахлу в кухнята й и заплаши децата й.

Тя се изправи пред Саймън с високо вдигната глава. Погледите им се срещнаха и тя усети, че ще последва удар. Не беше сигурна дали Саймън се прицелва в нея, или иска отново да удари Скай, но беше все едно. Вдигна ръце, за да отблъсне юмрука му, да защити и себе си, и дъщеря си.

— Неееее! — изпищя Скай.

Огъста беше мишената, в която Саймън се беше прицелил. Юмрукът му се стовари тежко върху главата й. Възрастната жена почувства ужасна болка, усети вкуса на страха в устата си. Видя как Скай — нейната най-малка дъщеря, тази чувствителна и чиста душа — посегна към масата и сграбчи една ножица.

«Скай — опита се да каже Огъста. — Скай. Недей, скъпа. Недей. Недей.» — Думите й се давеха в кръвта, бликнала в устата й. Може би загубваше съзнание, може би дори умираше, но в този миг Огъста не даваше и пукната пара за това. Единственото й желание беше да предпази дъщеря си. Сега. Така както би трябвало да го направи и преди четиринайсет години.

Огъста Ренуик лежеше свита на пода на ателието. Не бе в състояние да помръдне или да проговори. Беше безсилна да защити Скай от тъмните сили, които витаеха над семейството. В мига, в който загубваше съзнание, видя как дъщеря й забива острието на ножицата в сърцето на Саймън.

> Двадесета глава

Хеликоптерът откара Джо Конър и Сам Тревър в градската болница. Дан качи Каролайн на моторницата и я отведе до брега, после я закара с пикапа до спешното отделение. Тя се втурна вътре, разтреперана от притеснение и ужасни предчувствия. Една сестра я уведоми, че братята са в операционната, но че все още няма никакви сведения за хода на двете операции. Каролайн се отпусна на един стол в коридора и зачака.

След час се поинтересува къде е Питър, но й казаха, че в момента е зает. Опита се да се свърже с Клий, после — със Скай, но сестрите й не си бяха у дома.

Беше студено. Твърдият пластмасов стол се забиваше болезнено в бедрата й. Всеки път, когато през вратата се покажеше човек в лекарска престилка, тя се надигаше от мястото си, готова да получи информация. Хирурзите изглеждаха уморени, докато говореха с чакащите навън близки на пациентите, обясняваха процедурите, отговаряха на въпросите. Каролайн наблюдаваше емоциите на тези хора и ръцете й ставаха леденостудени от тревога.

Най-сетне една млада лекарка се огледа и се спря пред нея.

— Вие ли сте Каролайн? — попита тя.

Каролайн се изправи и пристъпи напред.

— Да — отвърна и погледна към окачената на блузата табелка с името на лекарката.

— Вие сте съпругата на Джо Конър, нали? Или може би — сестра му? — попита я доктор Никълс.

— Нито едното, нито другото — отвърна Каролайн. — Бях с тях, когато се случи нещастието. Приятелка на Джо съм.