Пэлем Вудхауз - Гръм и мълнии в Бландингс

Сю въздъхна. Това бе нощ, създадена за щастие, а тя бе напълно сигурна, че такова за нея вече не съществува.

Отзад прозвучаха стъпки и тя трепетно се извърна.

— Рони?

Отвърна й гласът на Достопочтения Галахад Трипуд.

— Боя се, че съм само аз, скъпа. Мога ли да дойда при теб на балкона? Боже милостиви, както би казал Кларънс, каква прекрасна нощ!

— Да — отвърна неубедено Сю.

— Но ти май не мислиш така. Също като мен в онази нощ, когато старият ми баща тропна с крак и ми обяви, че заминавам за Южна Африка с първия параход. Помня, че и тогава беше нощ като тази сега. — Той опря лакти на парапета. — Знаеш ли, след като майка ти се омъжи, никога повече не я видях.

— Така ли?

— Да. Тя напусна сцената, аз пък от своя страна бях непрестанно зает — трябваше да наваксам с гуляите, — та в крайна сметка тъй и не сколасахме да се срещнем. Следващото, което чух за нея — трябва да е било преди две или три години, — бе, че е починала. Ти си досущ като нея, скъпа моя. Странно как веднага не забелязах приликата.

Той се умълча. Сю го улови под ръка, без да каже нищо. Това бе единственото, което можеше да стори. Един дърдавец взе да се обажда монотонно в мрака.

— Това е на дъжд — рече Галахад. — Или пък на суша. Вече не помня кое от двете. Чувала ли си някога майка си да пее онази песен?… Не, било е преди да се родиш. По въпроса за младия Роналд — рече внезапно той.

— Какво?

— Държиш ли на това момче?

— Да.

— Колко силно?

Сю се надвеси над парапета. В подножието на стената Пърси Пилбийм, който надничаше от един храст, начаса скри глава. Защото детективът, може би подсъзнателно повлиян от чутата през детските години басня за жабата, която с упорството си разбила млякото на масло и се измъкнала от гърнето, бе отказал да признае поражението си и по обиколни пътеки се бе завърнал на лобното си място. Петстотин лири бяха много пари и Пърси Пилбийм не можеше да бъде разколебан в стремежа си да се сдобие с тях само от обстоятелството, че последният опит едва не му е струвал живота. Алкохолните пари вече в значителна степен бяха изветрели и той отново бе обладан от обичайната си хладна енергичност. Намерението му бе да се спотайва в тези храсти и до малките часове, ако се наложи, след което повторно да атакува по водосточната тръба Градинската стая, кътаща заветния ръкопис на Галахадовите „Спомени“.

— Не мога да го изразя с думи — отвърна Сю.

— Опитай.

— Не. Каквото и да изречеш на глас за чувствата си към даден човек, винаги звучи глупаво. Освен това не вярвам да разберете как някой би могъл да се увлече тъкмо по Рони. Вие виждате в него най-обикновен младеж.

— И то трудно — отбеляза критично Достопочтеният.

— Да, и то трудно. Докато за мен той е нещо… изключително. Всъщност ако наистина искате да знаете какво изпитвам към Рони, за мен той е целият свят. Казах ли ви, че ще прозвучи глупаво като извадено от песен? В мюзикхола сме репетирали подобни песни. Две стъпки наляво, две стъпки надясно, вдигаш крак, усмивка, двете длани на сърцето — защот’ за ме-е-ен той е це-е-елият свят! Можете да се смеете.

— Няма да се смея — рече Достопочтеният Галахад. — Скъпа моя, аз само исках да разбера дали наистина държиш на тоя млад Фиш…

— Бих искала да не го наричате „тоя млад Фиш“.

— Съжалявам, скъпа. Просто подобно обръщение така добре му ляга 15 15 Fish (англ.) — риба, също иронично „балък“, „жертва“. — Б.пр. . Та аз само исках да бъда напълно сигурен, че наистина държиш на него, защото…

— Да?

— Ами защото току-що уредих всичко.

Пръстите й се впиха в парапета.

— Какво!

— Ами да — каза Достопочтеният. — Всичко е уредено. Не казвам, че можеш да разчиташ на майчинска прегръдка от страна на сестра ми Констанс — всъщност на твое място не бих рискувал, току-виж, те ухапала, — но като оставим това настрана, всичко останало е тип-топ. Сватбените камбани ще бият за вас. Между другото твоят човек в момента броди нейде из градината. Най-добре иди го потърси, за да му съобщиш новината. Ще му бъде интересно.

— Но…

Сю мачкаше ръкава му. Вече не изпитваше никакви съмнения относно красотата на нощта.

— Но… как? Защо? Какво е станало?

— Ами… нали вече разбра, че навремето аз за малко да се оженя за майка ти?

— Да.

— Което ме прави нещо като твой почетен баща.

— Да.

— А в качеството ми на такъв, скъпа моя, твоите интереси са и мои. Дори нещо повече. Ето защо реших да заплатя твоето щастие с „Цената на хартията“. Гледала ли си някога тази пиеса? Не, било е преди да се родиш. Даваха я в театър „Аделфи“. Имаше една сцена, в която…