Пэлем Вудхауз - Гръм и мълнии в Бландингс

— Какво!

— В твоята каравана. Там, където си я сложил, когато си я задигнал. И, Бога Ми — рече сепнато лорд Емсуърт, — крайно време е да вървя да се погрижа тя да се завърне в родната си кочина. Трябва да намеря Пърбрайт. Трябва да…

— В моята каравана? — Бакстър прокара трескава длан по запрашеното си чело. Той бе озарен от просветление. — Ето значи къде я е напъхал оня негодник Кармъди!

Лорд Емсуърт изгуби търпение. Беше чул предостатъчно. Императрицата на Бландингс го очакваше и тъкмо сега, когато всяка минута до тази въжделена среща бе терзание за него, той трябваше да стои тук и да слуша разни налудничави брътвежи.

— Първо Бийч, после Роналд, а сега Кармъди! Накрая сигурно ще кажеш, че съм я откраднал аз, Галахад или пък сестра ми Констанс. Виж, Бакстър, драги, ние не те виним. Моля те да не си мислиш подобно нещо. Ние ти влизаме в положението. Случва се човек да се преработи и тогава природата, естествено, си взима своето. Най-добре ще е сега мирно и тихо да си отидеш в стаята, приятелю, и хубаво да се наспиш. Всичко това вероятно е твърде обременително за теб.

Лейди Констанс се намеси. От очите й струеше пламък и тя заговори с тона, с който Клеопатра е обяснявала на етиопски роб къде точно е сгрешил.

— Кларънс, ако обичаш, използвай поне малкото разсъдък, с който разполагаш. Кражбата на твоето прасе е едно от най-баналните и незначителни неща, които някога са ставали под слънцето, и аз намирам цялата суматоха около нея за крайно противна. Но във всеки случай, който и да е откраднал мизерното добиче…

Лорд Емсуърт трепна. Очите му се окръглиха тъй, сякаш подозираше, че слухът му е изневерил.

— … и където и да е било открито то, господин Бакстър положително няма нищо общо с цялата работа. От друга страна, много по-вероятно е, както казва господин Бакстър, това да е дело на някой като господин Кармъди. Аз съм убедена, че съществува определена категория млади мъже, които намират подобни шеги за забавни, и той принадлежи тъкмо към нея. Запитай се, Кларънс, и се помъчи да си отговориш на този въпрос, доколкото е по силите на човек от твоя умствен калибър: какъв мотив би могъл да има господин Бакстър да дойде в замъка Бландингс и да краде свине?

Може би усещането за револвера в десницата пробуди у лорд Емсуърт спомена за славните дни в Шропширската кавалерийска част и разпали в гръдта му жаркия дух на отминалата младост. Тъй или иначе, остава фактът, че той не повехна под властния взор на сестра си. Напротив, посрещна го с ясно чело и дръзко отби нападката.

— А ти се запитай, Констанс — рече, — какъв мотив има господин Бакстър за кое да е от своите действия?

— Да — подкрепи го верният Галахад. — Какъв мотив има нашият приятел Бакстър да дойде в замъка Бландингс и да изкарва акъла на момичетата, като се крие под леглата им?

Лейди Констанс преглътна. Бяха открили пробойната в защитата й. Тя се обърна към мъжа, който в своята незаменимост може би все пак щеше да успее да се справи с положението.

— Господин Бакстър — рече, сякаш му даваше думата да произнесе реч след вечеря.

Но Рупърт Бакстър не беше вечерял. И нищо чудно тъкмо тази да бе капката, която преля чашата. Ненадейно той се почувства обхванат от див копнеж да се измъкне от всичко това независимо на каква цена. Допреди час, допреди половин час, допреди пет минути дори езикът му бе скован от все още тлеещата надежда, че обратният път към замъка Бландингс и някогашната му секретарска длъжност не е напълно затворен. Сега той си даде сметка, че не би приел да се върне дори ако лорд Емсуърт го помолеше на колене.

Внезапна всепоглъщаща омраза към замъка Бландингс и всичко в него впи нокти в Незаменимия Бакстър. Видя му се невероятно, че изобщо някога е искал да се върне. В настоящия момент той заемаше отговорната и високоплатена длъжност на секретар и личен съветник на Д. Хорас Дживънс, американски милионер й човек, който не само се отнасяше към него с раболепие и респект, които лягаха върху душата му като балсам, но и тъй мъдро го съветваше как да инвестира парите си, че спестяванията му вече се бяха утроили. А той най-сериозно бе възнамерявал да напусне тази златна чикагска душа, само и само да задоволи упадъчната си носталгия по една къща, която сега разбираше, че мрази тъй, както малко къщи са били мразени, откакто човешкият род се е изнесъл от пещерите.

Очите му просветнаха зад очилата. Ченето му се стегна.

— Ще обясня всичко!

— Знаех си, че има обяснение — извика лейди Констанс.