Пэлем Вудхауз - Гръм и мълнии в Бландингс

А и недвусмислените забележки, отправени от лорд Емсуърт по адрес на Незаменимия Бакстър, с нищо не допринасяха за издигането му в нейните очи. Той бе казал за него неща, които никой почитател на този енергичен мъж не можеше лесно да прости. Епитетите смахнат, хахав, побъркан, невменяем, изкукал и още по-лошо — кретен — прорязваха като електрошок неговия принос към разговора в края на вечерята. И по израза в очите му тя си правеше извода, че той и сега си ги повтаря наум.

Догадката й бе правилна. За лорд Емсуърт събитията на отиващия си ден бяха едно потресающо откровение. По силата на инцидента със саксиите отпреди две години той винаги бе гледал на Бакстър като на психически неуравновесена личност. Но като справедлив й непредубеден човек не отричаше възможността един ритмичен и спокоен живот, необременен от грижи, междувременно да е оказал своето целебно въздействие. Несъмнено в деня на своето пристигане в замъка бившият му секретар се бе държал съвсем нормално. А ето че сега в разстояние само на няколко часа бе надиплил такова количество разнообразни изстъпления, че щяха да стигнат за всички Мартенски Зайци в кралството, та дори щеше да хартиса малко за Лудите Шапкари 13 13 Персонажи от „Алиса в страната на чудесата“. — Б.пр. .

Деветият граф не се смущаваше лесно. По правило спокойствието му бе такова, че единствено малкият му син Фредерик можеше да го разклати. Но то не бе разчетено да издържа на събития като през днешния ден. И най-невъзмутимият по природа граф започва да се чеше по темето, когато се намери в непосредствена близост с бивш секретар, който, ако не се хвърля през прозорците, то му задига свинете и се мъчи да го убеди, че ги е откраднал собственият му иконом. Лорд Емсуърт бе дълбоко разстроен. Докато колата извиваше по чакълестата алея, той си казваше, че нищо вече не би могло да го изненада.

И все пак това стана. Когато излязоха измежду редиците рододендрони и пред тях се разгърна широката фасада на замъка, той съзря гледка, при която, първите думи за цялото време на пътуването изхвръкнаха като взрив от устата му.

— Боже мой!

Изречени с висок, пронизителен тенор, те накараха лейди Констанс да подскочи като от карфици, забучени в тялото й. Това ненадейно разчупване на великото мълчание бе агония за изопнатите й нерви.

— Какво има , Кларънс?

— Какво ли? Погледни там! Виж този човек!

Вул се нагърби с обяснението. Той никога преди не бе общувал с лейди Констанс на светска нога, тъй да се каже, и следователно може би не биваше да го прави. Но според него значимостта на събитието оправдаваше подобна волност.

— Някакъв мъж се катери по водосточната тръба, милейди.

— Какво! Къде? Не го виждам.

— Защото току-що влезе в балкона на една от спалните — намеси се Достопочтеният Галахад.

Лорд Емсуърт мина директно към сърцевината на нещата.

— Това ще е онова куку Бакстър! — обяви той.

Летният ден, при все остатъчните си светлинни ефекти, вече определено бе сдал багажа и сгъстяващата се нощ бе простряла здрачното си покривало над света. Ето защо видимостта не бе твърде добра и фигурата, скрила се току-що зад балконския парапет на Градинската стая, бе различима единствено за окото на интуицията. Това обаче бе именно окото, което лорд Емсуърт притежаваше.

Той се придържаше строго към фактите. На територията на замъка Бландингс несъмнено имаше и други индивиди от мъжки пол освен Рупърт Бакстър, но никой от тях нямаше да се катери по улуците, нито да прескача през балконите. За Бакстър, от друга страна, подобно занимание би било съвсем обичаен начин да прекара вечерта. Това би била неговата представа за пълноценен отдих и разтуха. Без съмнение той скоро щеше да се покаже на балкона отново и да се хвърли в лехата с петуниите. Това бе той, Рупърт Бакстър — човек на странните удоволствия.

И тъй, пристъпвайки, както казахме, директно към сърцевината на проблема, лорд Емсуърт, с изпаднало от силния прилив на чувства пенсне, възкликна:

— Това е онова куку Бакстър!

В далечните дни на съвместните им игри в детската стая лейди Констанс никога не бе стигала в изкушението дотам, че да вдигне в гняв ръка и да халоса батко си по главата, но сега едва се удържа. Може би единствено присъствието на Вул я накара да остане в рамките на словесното насилие.

— Кларънс, ти си идиот!

Дори Вул не можа да я възпре да изрече това. В края на краищата тя не разкриваше тайни. Шофьорът служеше в замъка Бландингс от достатъчно дълго време, за да си формира и сам подобно впечатление.