Пэлем Вудхауз - Гръм и мълнии в Бландингс

— Общо взето, е така — съгласи се Милисънт, като добави сметана в чая си.

— Но поне се радвам да чуя, че в главата ти не се въртят разни глупости по отношение на оня Кармъди.

— Той, доколкото разбирам, не е особено популярен сред теб?

— Не мога да го понасям, ако това искаше да кажеш.

— Интересно защо. С нищо не е по-лош от всеки друг. Чичо Кларънс го харесва. А също и чичо Гали.

Лейди Констанс имаше издължен, леко извит нос, отлично приспособен за сумтене. Сега тя го използва до предела на неговите възможности.

— Господин Кармъди — бяха думите й — е точно типът младеж, който би допаднал на чичо ти Галахад. Без съмнение му напомня за ужасните мъже, в чиято компания се е подвизавал навремето из Лондон.

— Господин Кармъди изобщо не е такъв.

— Така ли? — Лейди Констанс изсумтя отново. — Е, не бих искала да ти го казвам, Милисънт, тъй като съм достатъчно старомодна да смятам, че момичетата на твоята възраст следва да се предпазват от някои истини за живота, но случайно знам, че господин Кармъди съвсем не е онова, на което се прави. С абсолютна достоверност научих, че поддържа връзка с някаква долнопробна вариететна балеринка.

Никак не е лесно да се изправиш рязко от полулегнало положение в дълбок градински стол, но Милисънт се справи с достойнство.

— Какво!

— Лейди Алърдайс ми го каза.

— А тя откъде знае?

— От сина си Върнън. Момичето се нарича Браун. Върнън Алърдайс твърди, че често ги е виждал да обядват, да вечерят и да танцуват заедно.

— Прекрасно момче е този Върнън.

— Той споделя с майка си абсолютно всичко.

— Точно това имах предвид. Толкоз мило от негова страна. — Милисънт се изправи. — Е, аз ще се поразходя.

И тя се отдалечи по посока на розовата градина.

Естествено е млад мъж, определил среща на своята любима сред разцъфналите рози точно в шест, да отиде там още в пет и двайсет и пет от страх да не закъснее. Хюго Кармъди бе сторил именно това и като резултат в шест без три минути имаше чувството, че е бил заточен сред ароматните лехи от началото на пролетта.

Ако преди шест месеца някой му беше казал, че към средата на юли ще се гуши из подобни кътчета, очаквайки с разтуптяно сърце появата на някое момиче, той щеше да му се изсмее в лицето. Щеше да отмине безгрижно по пътя си. Не че не обичаше момичета, напротив, винаги си бе падал по тях. Но те бяха, тъй да се каже, само разтуха в минути на отдих, играчки в ръцете на един финансов гений. Преди шест месеца той бе ловък, проницателен бизнесмен, с душа от стомана и с воля и енергия, всецяло отдадени на ръководенето на клуб-вариете „Пеперуда“.

Но ето че сега стоеше тук, престъпваше от крак на крак и се сепваше обнадежден при всеки звук, докато натежалите минути лениво се влачеха край него. Внезапно бдението му бе разнообразено от една оса, която го ужили по опакото на дланта. Той тъкмо подскачаше напред-назад и надолу-нагоре, зает да ближе раната си, когато съзря девойката на своите мечти да се задава по пътеката.

— Ей! — извика Хюго, спря да рипа и се устреми напред, за я стисне в гореща прегръдка. Много опитни хора препоръчват медната монета като старо и изпитано средство при ужилване от оса, ала той предпочиташе именно този метод на лечение.

За негов потрес, Милисънт се отдръпна. А тя не бе момиче, което лесно се отдръпваше в подобни случаи.

— Какво има? — попита огорчено той. Имаше чувството, че в този свят момент някой го е халосал с гаечен ключ зад тила.

— Нищо.

В гърдите на влюбения се надигна тревога. Не му харесваше начинът, по който тя го гледаше. Топлите й сини очи се бяха изродили в леден гранит.

— Току-що ме ужили една огромна, гадна оса — оплака се той.

— Чудесно — отвърна Милисънт.

Думите й го разтревожиха повече и от погледа й.

— Какво е станало?

Твърдостта в очите и доби плашещи размери.

— Искаш да знаеш какво е станало?

— Да… какво?

— Ще ти кажа какво е станало.

— Добре де, какво? — настоя Хюго и зачака просветление, но тя бе изпаднала в смразяващо безмълвие. — Знаеш ли — разчупи леда Хюго, — цялото това спотайване и игра на стражари и апаши взеха да ми идват до гуша. Да те виждам за по някакви си пет минути на ден и да си лепя фалшива брада, за да го сторя. Знам, че мадам Кийбъл гледа на мен като на бубонна чума, но аз играя твърдо със стареца. Обръщам всичко на прасета. Почти може да се каже, че го вая като мек восък в ръцете си. Затова, какво ми пречи да отида на разговор с него с открито чело и да му кажа, че двамата с теб се обичаме и смятаме да се оженим?