Пэлем Вудхауз - Гръм и мълнии в Бландингс

Милисънт посегна към подноса с чашите.

— Захар и сметана, чичо Гали?

Той я възпря с ръка, уязвен в най-светите си чувства.

Знаеш, че не пия чай. Вреди ми на стомаха. И не ми казвай, че си започнала да си съсипваш здравето с тази отрова.

— Съжалявам, чичо. На мен ми харесва.

— Опичай си ума — предупреди я Достопочтеният, който обичаше своята племенница и не желаеше тя да се поддава на пагубни привички. — Да не вземеш да се пристрастиш към тая отвара. Казвал ли съм ти какво се случи с бедния Бъфи Страгълс през деветдесет и трета година? Някаква заблудена овца завлякла горкия стар Бъфи на една от ония лекции против алкохола, илюстрирани с нагледни материали и цветни диапозитиви. Идва той на другия ден при мен, един такъв прежълтял — жив да го оплачеш. „Гали — казва, — как постъпва човек, когато иска да си купи чай? Какви са общоприетите канали?“ „Чай? — попитах го. — За какво ти е притрябвал чай?“ „Да го пия“ — отвръща Бъфи. „Я се стегни, приятелю — смъмрих го аз. — Явно не си на себе си. Не можеш да пиеш чай. Ето, ще ти сипя едно бренди.“ „Не, никакъв алкохол вече — ми казва той. — Ако знаеш само какво причинява спиртът на дъждовния червей.“ „Ама ти не си дъждовен червей!“ — възразих аз, улучил начаса слабото място в доводите му. „Но дяволски скоро ще стана, ако продължа да се наливам с алкохол.“ Е, поспорих още малко с него, молих го със сълзи на очи да не прави необмислени постъпки, но нищо не можа да го разубеди. Той си набави десет фунта от тая гадост и към края на годината беше мъртъв.

— Боже мили! Наистина?

Достопочтеният Галахад кимна мрачно.

— Мъртъв като Юлий Цезар. Прегази го файтон, горкичкият, както пресичал Пикадили. Описал съм тази история в книгата си.

— Тя напредва ли?

— Книгата ли? Напредва и още как, скъпа моя. Не съм и подозирал, че писането е толкова лесно. Думите сами се леят върху листа. Между другото, Кларънс, исках да те попитам за една дата. В коя година избухна онази ужасна кавга между младия Грегъри Парслоу и лорд Бърпър по повод изкуственото чене на стареца? Нали помниш, дето Парслоу го задигна, за да го заложи в една специализирана къща на Еджуеър Роуд. Дали не беше 96-а? Или май стана по-късно — през 97-а или 98-а. Но нищо чудно да си прав, ще пиша условно 96-а.

Лейди Констанс рязко изврещя. Този път слънцето определено се бе скрило от небосклона на нейния живот и както често ставаше в присъствието на брат й, тя имаше несъмненото усещане, че чакали гризат вътрешностите й. Дори мисълта, че вече разполага с желаната от сър Грегъри Парслоу-Парслоу информация от кухнята на твореца, не бе в състояние да я утеши.

— Галахад! Нали не възнамеряваш да печаташ клеветнически истории като тази по адрес на нашия най-близък съсед?

— Възнамерявам и още как — изсумтя войнствено Достопочтеният Галахад. — А колкото до клеветата, щом иска, нека заведе дело срещу мен. Готов съм да се защитавам и в Камарата на лордовете, ако се наложи. Това е най-добре документираната случка в цялата ми книга. Та щом казваш, че е било 96-а, Кларънс… Всъщност знаеш ли какво! — възкликна той, осенен от внезапно вдъхновение. — Ще взема да напиша „към края на деветдесетте“. В крайна сметка точната дата не е чак толкоз важна, нали така? Главното са фактите.

И като прескочи пъргаво шпаньола, Достопочтеният Галахад ведро закрачи обратно към къщата.

Лейди Констанс седеше върху стола си като изваяна от скъп мрамор. Красивите й очи сега леко се бяха оцъклили, а лицето й бе посърнало и изпито. Стигаше да я погледне човек, за да прецени веднага, че тъкмо тази е главата, а не на Мона Лиза, върху която са се стоварили всички мирови скърби.

— Кларънс!

— Да, скъпа?

— Какво ще направиш по въпроса?

— Какво има да правя?

— Нима не виждаш, че нещо трябва да се предприеме? Даваш ли си сметка, че ако гнусната книга на Галахад види бял свят, половината ни приятели ще ни обърнат гръб? Всички ще решат, че ние сме виновни, задето не сме намерили начин да го спрем. Представи си чувствата на сър Грегъри, когато прочете тази кошмарна история.

Добродушното лице на лорд Емсуърт помрачня.

— Последното, което ме вълнува, са чувствата на Парслоу. И освен това той наистина открадна челюстта на стария Бърпър. Спомням си дори, че ми я показа. Държеше я в кутия от пури, увита в памук.

Жестът, известен като кършене на ръце, рядко се среща в действителност, но в тази точка на диалога лейди Констанс Кийбъл извърши със своите нещо, което при една по-свободна интерпретация можеше да мине и за кършене.