Пэлем Вудхауз - Гръм и мълнии в Бландингс

На вратата се почука и церберът, охраняващ уединението на офиса, подаде глава.

— Какво има? — попита кисело Мортимър Мейсън.

— Ще приемете ли госпожица Браун, сър?

— Коя госпожица Браун? Сю?

— Да, сър.

— Разбира се. — Въпреки жегата старшият съдружник видимо живна. — Тя отвън ли е?

— Да, сър.

— Дай я насам.

Мортимър Мейсън открай време изпитваше бащинска нежност към това момиче. Обичаше я заради самата нея, заради безоблачния й весел нрав и честно отношение към работата. Но особено мила за него я правеше фактът, че тя бе дъщеря на Доли Хендърсън. Лондон бе пълен с възрастни господа, които не спираха да се разнежват при мисълта за Доли Хендърсън и добрите стари дни, когато сърцата им са били млади, а фигурите им все още са имали талии. Той се надигна от стола си, сетне се срина отново с израз на неописуемо страдание.

— О, Господи! Не можеш ли поне малко да се поизпотиш.

Укорът не бе незаслужен. В един следобед, когато асфалтът по улиците пуска мехурчета, а театралните агенти завират в креслата си, никое момиче няма правото да изглежда като роза, току-що откъсната от прохладна ориенталска градина с шадраванчета. А според господин Мейсън момичето пред него несъмнено изглеждаше точно така. Тя бе дребно създание, състоящо се най-вече от огромни очи и белозъба щастлива усмивка. Имаше фигура на танцьорка, от всяко движение на която бликаше младост.

— Съжалявам, татенце — засмя се тя и господин Мейсън тихо простена. Смехът й бе извикал пред неговия нелишен от поетичност вътрешен взор образа на голяма халба тъмна бира с подрънкващи кристалчета лед. — Помъчи се да не ме гледаш.

— Добре, Сю, кажи какво те води при мен. Дошла си да ми съобщиш за предстоящата си сватба?

— Боя се, че още не.

— Онзи твой приятел не се ли върна най-сетне от Биариц?

— Пристигнал е тази сутрин, получих бележка от него по време на сутрешното представление. Предполагам, че в момента ме чака отвън. Искаш ли да го видиш?

— Това предполага ли слизане по стълбите? — осведоми се предпазливо господин Мейсън.

— Не, той обикновено си седи в колата. Ще трябва само да надникнеш през прозореца.

Трите крачки до прозореца бяха по-поносимо изпитание и господин Мейсън сведе поглед към лъскавия двуместен спортен автомобил, паркиран долу в тясната уличка. Собственикът му се бе изтегнал на гръб с дълго цигаре между зъбите и наблюдаваше сурово група хлапетии от квартала, явно подозирайки ги в нечестиви намерения да му издраскат боята.

— Този сезон годениците ми се виждат нещо маломерни — рече господин Мейсън, приключил огледа си.

— Нисичък е, дума няма. И е много чувствителен на тая тема, бедният. Но и аз не съм от високите, тъй че всичко е наред.

— Падаш ли си по него?

— Страшно.

— Кой е той, между другото? Знам, че фамилното му име е Фиш, но то не ми говори нищо. Има ли пари?

— Има, и то доста, но всичките са подвластни на вуйчо му, лорд Емсуърт. Той е попечител на Рони.

— Емсуърт? Навремето познавах брат му. — Господин Мейсън поклати усмихнато глава при спомена. — Старият Гали! Какво момче беше! Разполагам с една схема за залагания, от която няма начин да не му потекат лигите. Интересно къде е сега.

— В тазседмичния „Клюкарник“ пише, че е в замъка Бландингс. Това е имението на лорд Емсуърт в Шропшир. Довечера Рони също заминава за там.

— Толкова скоро те зарязва? — Мортимър Мейсън смръщи вежди. — Това не ми харесва.

Сю се засмя.

— Изобщо не ми харесва — настоя господин Мейсън. — Дръж го по-изкъсо. С днешните младежи човек трябва да си отваря очите на четири.

— Не се тревожи, татенце, вече не съм малка.

— Е, да не кажеш после, че не съм те предупредил. Та значи старият Гали е в Бландингс, а? Бих се радвал да се свържа с него. А сега нека чуем за какво все пак искаше да ме видиш.

Сю стана сериозна.

— Дойдох да те помоля за една услуга.

— Давай. Знаеш, че за нищо не мога да ти откажа.

— Става дума за онези момичета, които си освободил.

Добродушното лице на господин Мейсън доби административен вид.

— Нямах друг избор.

— Знам. Но една от тях е Сали Фийлд.

— Е, и?

— Виждаш ли, татенце — заекна Сю, — работата е там, че Сали е в ужасно затруднено положение. Затова, какво ще кажеш да я оставиш на работа, а вместо нея да си отида аз?

Пълното изумление накара господин Мейсън за миг да забрави жегата. Той се вцепени в креслото си с провиснала челюст.

— Какво?

— Да я задържиш.

— И ти да си отидеш вместо нея?