Пэлем Вудхауз - Гръм и мълнии в Бландингс

— Съжалявам, че те накарах да чакаш, съкровище. Трябваше да се отбия при господин Мейсън.

Рони се сепна.

— Защо?

Ревностен поклонник на киното, той много добре знаеше от екрана що за стока са театралните агенти.

— По работа.

— Да не те е поканил на вечеря?

— Не, само ме уволни.

— Уволнил те е!

— Да, изгубих си работата — отвърна щастливо Сю.

Рони се разтрепери.

— Ще се кача да му извия врата.

— Не, няма. Не е виновен той, а времето. Настанат ли горещините, оборотът се стопява като сладолед на слънце. Заради такива като теб, дето се скиторят по чужбина, вместо да си стоят в Лондон и да посещават вариететата. — Тя съзря цветята и нададе възторжен писък. — За мен ли са?

До преди миг Рони бе изцяло пропит от рицарска загриженост, готов да се срази до смърт за дамата на своето сърце. Сега той се вледени.

— По всичко личи — произнесе той ледено.

— Какво значи това?

— Значи, че са за теб.

— Сладур ненагледен!

— Хайде, скачай в колата.

Унинието му го бе обгърнало отново, гъсто и непрогледно, както и преди. Той махна свирепо с ръка на скупчилите се хлапета и настъпи педала на газта. Колата се отлепи и плавно сви по Шафтсбъри Авеню.

Две преки по-нататък имаше задръстване и Рони най-сетне успя да излее душата си.

— Тия цветя!

— Възхитителни са, скъпи.

— Да, но не съм ги изпращал.

— Донесе ми ги лично, което е много по-мило.

— Искам да кажа — поясни Рони мрачно, — че изобщо не са от мен, а от някакъв мерзавец на име П. Фрубишър Пилбийм.

Усмивката на Сю се стопи. Тя добре познаваше ревнивостта на своя Рони и това бе единственото качество у него, което пламенно й се щеше да промени.

— О? — рече посърнало тя.

Обвивката на спокойно отхвърляне на изявата на всяко човешко чувство, наслоена през годините в Итън и Кеймбридж, внезапно се пропука и от отломките й надзърна един първобитен Роналд Овърбъри Фиш.

— Кой е тоя Пилбийм? — запита сурово той.

— Никога през живота си не съм го виждала!

— Да, ама ти изпраща цветя.

— Знам — простена Сю, оплаквайки златния следобед, изплъзващ се безвъзвратно между безпомощните й пръсти. — Той не спира да ми досажда с отвратителните си букети и още по-отвратителните си писма… — Рони изскърца със зъби. — Но пак ти казвам, че дори не знам как изглежда.

— Нито пък кой е, предполагам.

— Според едно от момичетата навремето бил редактор на онова вестниче, „Светски клюки“. Нямам представа с какво се занимава сега.

— Искаш да кажеш, когато не е зает да ти изпраща цветя.

— Не мога да му забраня.

— А и не вярвам да изгаряш от желание.

Очите на Сю проблеснаха гневно, но осъзнавайки, че нейният Рони в определени настроения е склонен да се държи като шестгодишен невръстник, тя направи трогателен опит да разведри атмосферата.

— Какво съм виновна, че ме преследват разни шашави поклонници? Като ходиш на кино, нали не обвиняваш Лилиан Гиш, задето злодеят се влачи по петите й?

Рони не позволи да бъде отклонен тъй лесно.

— Понякога си мисля — рече той горчиво, — че изобщо не те е грижа дали съществувам.

— О, Рони!

— Да, така е. Гледам себе си, гледам теб и се чудя какво, по дяволите, би могла да намериш у мъж като мен. Аз съм чисто и просто неудачник. Не ме бива един нощен клуб да въртя. Нямам пипе. Нямам външност.

— Имаш прекрасен цвят на лицето.

— Розов. И съм така отчайващо нисък.

— Нищо подобно, изобщо не си нисък.

— Дори вуйчо Гали веднъж ми каза, че му приличам на недорасъл жокей.

— Как не го е срам!

— Защо, за Бога — продължи Рони, излагайки на бял свят своите най-съкровени мечти, — не съм се родил с нормален ръст, да речем, като Хюго… — Той млъкна. Ръката му потрепери конвулсивно върху кормилото. — Като стана дума за него, току-що се разговорих с Мак, вашия портиер. Според него не минавало, без Хюго да те посрещне. Били сте направо неразделни.

Сю въздъхна. Днешният ден се очертаваше като нелек.

— Това беше преди да срещна теб — обясни търпеливо тя. — Харесваше ми да ходя на танци с него. Той е прекрасен танцьор. Нали не допускаш дори за секунда, че съм била влюбена в него?

— Не виждам защо не.

— В Хюго! — Сю се изсмя. В Хюго Кармъди имаше нещо, от което винаги я напушваше смях.

— Повтарям, че не виждам защо не. Той изглежда по-добре от мен. По-висок е. Не е толкоз розов. И освен това свири на саксофон.

— Ще престанеш ли да ми надуваш главата с този Хюго?

— Да ти кажа, опасявам се от него. От деца сме заедно и му познавам и кътните зъбки. Ловък пройдоха е той, знае, че момичетата си падат по него и се възползва от това. — Зловеща мисъл тресна съзнанието на Рони като чук. — Кажи ми, случвало ли се е… — Той се задави. — Случвало ли се е да ти държи ръката?