Пэлем Вудхауз - Гръм и мълнии в Бландингс

— Като чух, че двамата с господин Кармъди сте се заловили да правите нощен клуб, тутакси рекох на пожарникаря: „Давам им два месеца“, тъй му рекох. А излязоха всичко на всичко шест седмици, нали сър?

— Седем.

— Е, шест или седем, кой ти гледа. Разбирам ги аз тия работи. Казвам му на пожарникаря: „Пипе се иска — му викам, — за да въртиш такова заведение. Без пипе нищо не става.“ И на бас се хванахме дори, половин лира спечелих от него.

Той се поровичка в ума си за други интересни и развлекателни теми.

— Виждали ли сте напоследък господин Кармъди, сър?

— Не. Напоследък бях в Биариц, а той е в Шропшир, работи като секретар при вуйчо ми.

— И никак не бих се учудил — отбеляза сърдечно Мак, — ако и там оплеска работите.

И с удовлетворение констатира, че разговорът най-сетне набира обороти.

— Беше време, когато господин Кармъди постоянно се отбиваше насам.

На изхода се появи авангардът на трупата, а именно стадо музиканти. Първи преминаха чифт прежаднели флейти с изплезени езици, подире им — стадо цигулки. Шествието завършваше обой-единак с кървясали очи. Обоите по принцип мъчно се поддават на опитомяване.

— Да, сър, ден не минаваше, без да се появи. И все търсеше госпожица Браун. Големи приятели бяха двамата.

— Така ли? — попита дрезгаво Рони.

— Припадах от смях, като ги видех заедно.

Рони с мъка преглътна нещо ръбесто и едро.

— Защо?

— Ами щото той е толкова висок, а тя такава дребничка. Но от друга страна — допълни философски Мак, — ненапразно казват, че противоположностите се привличат. Ето аз например съм сто и десет кила, а госпожата ми е същинско недоносено зайче, и пак си се погаждаме чудесно.

Интересът на Рони към видовото разнообразие в домашния кръг на портиера бе несъществен.

— Мм — рече той.

Мак, подхванал веднъж темата за Сю Браун, реши да си остане на нея.

— Цветята пристигнаха благополучно, сър, тук са при мен.

— А?

— Цветята, които изпратихте на госпожица Браун, сър — поясни Мак, посочвайки с дебел палец букета на лавицата зад гърба си. — Още не съм й ги дал. Помислих си, че ще е по-удобно след представлението.

Букетът беше великолепен, но Рони Фиш се вторачи в него с израз на безмълвен ужас. Розовото му лице стана още по-розово, а очите му се оцъклиха.

— Дай ми тези цветя, Мак — произнесе той със задавен глас.

— Веднага, сър. Заповядайте. Сега изглеждате досущ като младоженец, сър — каза портиерът със смях, какъвто може да се очаква от стокилограмово тяло, управлявано от стограмов мозък.

Впрочем това сравнение хрумна и на самия Рони и миг по-късно бе подсилено от противното поведение на две от танцьорките, които изпърхаха покрай него. Те дружно го изгледаха по начин, твърде болезнен за чувствителен младеж, като при това едната се изкикоти. Рони се обърна към портиера.

— Кажи на госпожица Браун, че ще я чакам в колата.

— Разбира се, сър. Надявам се скоро да ни посетите пак.

— Няма, Мак. — Унинието на Рони се усили. — Тази вечер ми се налага да отпътувам за Шропшир.

— Дълго ли ще останете там?

— Доста.

— Съжалявам, господин Фиш. Е, тогава довиждане и благодаря, сър.

Стиснал цветята в ръка, Рони се дотътри до спортния си автомобил. Забеляза, че към тях е прикрепена визитна картичка. Прочете я, свъси мрачно чело и запокити букета на седалката до себе си.

Сега момичетата минаваха покрай него на цели пасажи. Те не събуждаха нищо у Рони Фиш. Той ги гледаше вкиснато, недоумявайки защо вестниците непрестанно пишат за „хубавиците от мюзикхоловете“. Докато накрая не се появи една, при вида на която сърцето му започна да се държи като пуканка в тиган, за да се блъсне най-сетне в гърлото му, когато тя, простряла напред ръце, се втурна към него.

— Рони, агънце мое ненагледно!

— Сю!

Колкото и тежко да е бремето на несгодите, превили гръбнака на един влюбен млад мъж, гледката на единственото момиче на света, разцъфващо в усмивка при вида му, е балсам за изранената му душа. Макар и само за миг, терзанията на Рони се стопиха. Той забрави, че съвсем наскоро е изгубил няколкостотин лири в катастрофална финансова авантюра. Забрави, че същата вечер заминава да пропилее младостта си в изгнание. Забрави дори, че това момиче току-що е получило букет от някакъв навлек на име П. Фрубишър Пилбийм. По-късно всички тези мисли щяха да се върнат, но засега съзнанието му бе заето от една-единствена, а именно, че след шест седмици разлъка отново е сгрян от лъчистия взор на Сю Браун.