Пэлем Вудхауз - Гръм и мълнии в Бландингс

— Да.

— Ти си се побъркала.

— Не, не съм. Хайде, татенце, бъди добричък.

— Да не би тя да ти е най-добрата приятелка?

— Не, просто ми е мъчно за нея.

— Няма да го направя.

— Трябва. Тя е останала без пукната пара.

— Но ти си ми необходима в програмата.

— Глупости! Сякаш по нещо се различавам от коя да е друга.

— Различаваш се и още как. В теб има… и аз не знам какво. — Господин Мейсън сплете отчаяно пръсти. — Майка ти го притежаваше навремето. Знаеш ли, че като млад статист участвах в първата трупа, в която тя играеше?

— Да, казвал си ми. А виж на какво си заприличал сега. Човек би могъл да скрои от теб половин дузина млади статисти. Е, ще го направиш ли, или не?

Господин Мейсън размисли.

— Май ще трябва, след като толкова настояваш — рече най-сетне. — Доколкото те познавам, щом веднъж си го наумила, тъй или иначе, ще си подадеш оставката. Ти си мъжко момиче, Сю. Също като майка си. И все пак, сигурна ли си, че ще се справиш? При нас ще се отвори работа чак в края на август, но може би ще успея да те уредя някъде, ако се позавъртя.

— Вече си достатъчно кръгъл и без да се въртиш, татенце. Даваш ли си сметка, че ако ставаш малко по-рано всяка сутрин и се упражняваш само по половин час на шведската стена…

— Спри, или ще се простиш с живота си!

— Нямаш представа колко по-добре ще се почувстваш. Е, страшно мило, че се притесняваш за мен, но наистина няма нужда. И без това си имаш достатъчно грижи, а аз все някак ще се оправя. Благодаря ти за Сали. Това ще й спаси живота. Чао!

— Ако тя е онова кривогледо момиче от края на втория ред, дето все си преплита краката, не държа да й спася живота.

— Но ще го направиш заради мен, нали? Хайде, трябва да бягам.

— Не бързай толкова.

— Не мога, Рони ме чака. Ще отидем някъде да пием чай. Нагоре по реката, надявам се. Представи си колко чудно ще бъде в сянката на дърветата, край ромолящата вода…

— Единственото, което ме възпира да запратя по теб този пепелник — рече господин Мейсън, — е мисълта, че и аз самият скоро ще се измъкна от тая турска баня. Идната седмица заминаваме на турне в Блакпул. Пясъчни плажове, хладен бриз, плискащи се вълни…

— И ти, клекнал в плиткото с кофичка и лопатка! О, татенце, непременно ми изпрати една снимка. Но стига вече, не мога да стоя тук цял ден и да бъбря с теб за ваканционните ти планове, докато бедният ми Рони бавно се запържва отвън.

Процесът на бавното запържване, особено когато са те побили пришки от копнеж да зърнеш любимото момиче след жестока шестседмична раздяла, не е от най-приятните. Затова, след като го търпя известно време, розоволикият млад мъж с дългото цигаре се отлепи от седалката на колата и се укри в сянката и относителния хлад на входа към театъра. Там Роналд Овърбъри Фиш се отдаде на унило разучаване на афишите, потиснат до болка от мисълта, че след дългото изгнание от обществото на Сю сега е принуден да я напусне отново, за да каторжничи в замъка Бландингс.

Мак, портиерът, проточи врат през прозорчето на своята будка. Дневното представление вече беше приключило и той усещаше първите талази на онази светла, изстрадана радост, позната само на камилите, наближаващи оазис, и на театралните портиери, предвкусващи как скоро ще могат да отскочат до пивницата зад ъгъла. Той се опита да приобщи към своето щастие и Рони.

— Още малко остана, господин Фиш.

— Мм?

— Още съвсем малко, сър.

— А?

Мак се смути от унинието на своя събеседник. Той обичаше да вижда само усмихнати лица наоколо си. Като размисли за момент, реши, че е открил причината.

— Съжалявам за оная работа, господин Фиш.

— Мм?

— Казвам, че съжалявам за оная работа, сър.

— Коя от всичките?

— За „Пеперудата“, сър, вашия нощен клуб. Да се провали по такъв начин. Да свие знамената без време.

Рони Фиш трепна. Той разбираше, че портиерът просто се мъчи да бъде общителен, но има теми, твърде болезнени, за да се засягат. Когато си се изхитрил с титанични усилия да изскубнеш частица от капитала си от своя скептичен вуйчо, вложил си я с трепет и надежда в нощен клуб и после си видял как този клуб се пропуква като крехка яйчена черупка в ръцете на съдия-изпълнителя, несъмнено очакваш от ближните си тактично мълчание.

— Аа — изрече лаконично той, за да подскаже отношението си.

Мак имаше множество завидни качества, но не и такт. Той принадлежеше към малобройната, но качествена групичка хора, която словоохотливо би се опитала да ободри Наполеон със светски разговор за зимните прелести на Подмосковието.