Пэлем Вудхауз - Гръм и мълнии в Бландингс

Върху мраморния лик на Милисънт трепна една от ония мимолетни, кратки, остри, язвителни усмивки, които не носят никому добро.

— Защо трябва да лъжем чичо Кларънс?

— А?

— Питам защо трябва да му казваме нещо, което не е истина?

— Не разбирам накъде клониш.

— На застудяване — изрече сурово Милисънт. — Не съм сигурна дали изобщо ще ти проговоря отново в този свят или в следващия. Това до голяма степен ще зависи от твоето умение да обясняваш. С абсолютна достоверност научих, че поддържаш връзка с някаква вариететна балеринка. Имаш ли да ми кажеш нещо по въпроса?

Хюго се олюля. И Свети Антоний 2 2 Има се предвид Антоний Велики, живял през III или IV век, един от учредителите на монашеския живот, устоял на безброй съблазни. — Б.пр. би се олюлял, ако обвинение като това се стовареше изневиделица и със същата незаслуженост върху него. Ала Хюго бе силен мъж и миг по-късно самообладанието му се върна на трона си почти като ново.

— Това е лъжа!

— Нарича се Браун.

— Нагла лъжа до последната дума. Не съм се доближавал и на километър до Сю Браун, откакто за пръв път те срещнах.

— Да, защото през цялото време беше тук.

— А и когато се приближавах… За Бога, скъпа, отношението ми към нея отначало докрай бе на безукорно, стопроцентово невинно приятелство. Чисти братски чувства, нищо повече. Аз обичах да танцувам и тя обичаше да танцува и стъпките ни пасваха, затова в отделни редки случаи сме се отбивали на някоя вечеринка. И с това се изчерпваше всичко. Отношения на брат и сестра. Толкоз. Аз гледах на себе си като на неин роден брат.

— Брат значи?

— Роден. И недей — замоли Хюго горещо — да си пълниш главицата с нелепи подозрения, че Сю е някаква коварна прелъстителка. Тя е едно от най-милите същества, които човек би си пожелал да срещне.

— Мила значи.

— Голяма сладурана. Със свещ да я търсиш. Момиче от класа. Рядко нещо.

— Красива, предполагам?

Вродената съобразителност на рода Кармъди влетя на сцената миг преди дванадесетия час.

— Красива друг път — отсече решително Хюго. — Не, не, къде ти. Много е далеч от това, горката. Напълно лишена от сексапил. Но иначе мила. Момиче от класа, дума да няма. Направо излъчва сестрински чувства.

Милисънт се замисли.

— Хм — изрече тя колебливо.

Природата замря, цялата в слух. Птиците спряха песента си, насекомите — своето жужене. Сякаш из цялата поднебесна шир се разнесе мълвата, че участта на този млад мъж е поставена на везните и скоро блюдата ще се наклонят.

— Е, какво пък — рече най-сетне тя. — Май ще трябва да ти повярвам.

— Те така те искам!

— Но си намотай на пръста едно, скъпи. Чуя ли нещо отсега нататък…

— Ама нали ти…

— Само още един братски порив…

— Но не ти ли…

— Значи всичко е наред.

Хюго си пое неистово дъх. Имаше чувството, че току-що се е изплъзнал от ноктите на ранена тигрица.

— Ура! — прошепна той. — Животът продължава!

Замъкът Бландингс дремеше във вечерния сумрак и различните му обитатели бяха отдадени на различни занимания. Кларънс, девети граф Емсуърт, след много нежни, изпълнени с нега погледи назад, се бе откъснал от будоара на Императрицата и сега четеше своя изтрит от употреба наръчник „Британската свиня“. Достопочтеният Галахад, приключил с описанието на свадата Парслоу-Бърпър, преглеждаше за сетен път написаното за деня с тихото доволство на твореца, съзнаващ, че „добре ги е подредил“. Бийч, икономът, залепваше фотографията на Достопочтения в своя албум. Милисънт седеше в спалнята си, взирайки се малко замислено в огледалото над тоалетката. Хюго, в билярдната зала, отработваше сложни рикошети сред сладки блянове по дамата на своето сърце, примесени с по някоя случайна мисъл, че едно отскачане до Лондон за кратък гуляй би му се отразило много добре, стига да му се размине.

А в своя будоар на втория етаж лейди Констанс Кийбъл бе взела писалка в ръка и приглаждаше белия лист.

„Уважаеми господин Бакстър“, написа тя в горния му край.

Лъчезарното слънце, което правеше радостите на живота тъй примамливи в замъка Бландингс, носеше далеч по-малко удоволствие на онези английски труженици, чийто служебни задължения ги принуждаваха да се пекат в Лондон. В своя офис над театър „Регал“ на Шафтсбъри Авеню господин Мортимър Мейсън, възпълният старши съдружник в Театрално предприятие „Мейсън и Саксби“ ООД, мечтаеше поне за малко да се озове на някое от ръбестите образувания, плаващи из крайбрежните води на Исландия. Освен дето го караше да се чувства като риба в тиган, пламтящият юли съсипваше и бизнеса му. Предната вечер се бе видял принуден да освободи част от момичетата от вариететната програма, за да ограничи разноските на фирмата, а той мразеше да уволнява танцьорки. Господин Мейсън имаше меко сърце, а и понеже сам бе започнал от низините на професията, знаеше какво означава да те изхвърлят на улицата посред лято.