Пэлем Вудхауз - Гръм и мълнии в Бландингс

— Към седмото небе.

— Имам предвид в момента.

— Мислех, че отиваме да пием чай.

— Но къде? Наблизо няма никакви заведения. От дума на дума май съм карал накъдето ми видят очите. Най-добре да обърнем назад и да вземем курс примерно към „Карлтън“. Имаш ли нещо против „Карлтън“?

— Не.

— Или „Риц“?

— Все ми е едно.

— Или… Ха!

— Какво има?

— Сю! Хрумна ми нещо.

— Да чуем.

— Защо не отидем на Норфък Стрийт?

— В твоята квартира?

— Да. Там няма никого. Само икономът, но той е бетон. Ще ни сервира чай и дума няма да обели.

— Тъкмо ще ми покажеш всичките си малки съкровища и снимките от детските си години.

Рони поклати глава. Тежко бе да се прекърши този прелестен порив, но един мъж не може да си позволи да поема рискове.

— Снимките не. Никоя любов не би устояла пред моя детски образ в моряшко костюмче. Виж, нямам нищо против — направи известна отстъпка той — да ти покажа онази, на която сме двамата с Хюго преди училищното състезание по тенис на двойки. Беше през последната година преди завършването и ние с него представлявахме Итън.

— Спечелихте ли?

— Не. В решаващия момент на полуфинала оня левак Хюго изпусна топка, която и еднорък слепец би отбил, без да става от инвалидната си количка. Това ни провали.

— Какъв ужас! — рече Сю. — Е, дори да съм имала някога порив да се влюбя в него, това вече го уби окончателно. — Тя се озърна наоколо. — Никога не съм идвала в тоя аристократичен квартал. Близо ли е Норфък Стрийт?

— След следващия завой.

— Сигурен ли си, че в къщата не ни дебне някой член от доброто старо семейство?

— Вътре няма и помен от тях.

Рони беше прав. В момента, в който бяха изречени тези думи, лейди Констанс Кийбъл, строго погледнато, не се намираше в къщата, а тъкмо затваряше входната врата зад гърба си. След като в продължение на половин час бе очаквала завръщането на своя племенник, тя му бе оставила бележка на масичката в антрето и се отправяше към „Клариджис“ за чаша чай.

Едва когато изгаси мотора на колата непосредствено пред прага, Рони осъзна какво е застанало на стълбите. Кръвта напусна розовия му лик.

— О, ненагледната ми леля! — простена той и трудно би могъл да се изрази по-точно.

Споменатата леля действително бе вперила взор в разкрилата се пред очите й картина тъй, сякаш никога нямаше да й се насити. Веждите й бяха два препинателни знака, извити в ням въпрос. Както бе споменала пред Милисънт, тя бе жена със старомодни разбирания и когато видеше своята плът и кръв притисната в двуместни спортни автомобили с очарователни миньонки, започваше да подозира най-лошото.

— Добър ден, Роналд.

— Ъъ… здравей, лельо Констанс.

— Няма ли да ни представиш?

Всепризнат факт е, че опасността изостря интелекта. Наставниците в Итън и професорите в Кеймбридж, занимавали се с Роналд Овърбъри Фиш изключително в условия, когато душевните сили на младежа се бяха намирали в покой, неизменно го бяха причислявали към най-ленивите умове сред своите питомци. Ако го видеха отнякъде сега, в миг на върховна криза, те несъмнено биха го посочили с гордост. И като истински джентълмени, пропити до мозъка на костите от спортен дух, щяха незабавно да признаят, че печално са недооценявали неговите изобретателност и инициатива.

Защото, след като смени няколко пъти телесния си оттенък и прокара показалец по вътрешността на яката си, Рони Фиш произнесе единствените две думи на света, които можеха да предотвратят погрома.

— Госпожица Шунмейкър — отрони дрезгаво той.

На седалката до него Сю сепнато хлъцна. Тя не подозираше подобни дълбини.

— Госпожица Шунмейкър!

Сходството на лейди Констанс с каменен истукан, препречил входа към дома, изчезна яко дим. Тя горчиво се укори, задето бе допуснала по отношение на безупречния си племенник с нищо необосновани подозрения.

— Госпожице Шунмейкър, моята леля, лейди Констанс Кийбъл — продължи Рони, вече набрал сили за свободна и членоразделна реч.

Сю не бе от момичетата, които биха стояли безучастно, изоставяйки в нужда своя партньор. Тя се усмихна лъчисто.

— Много ми е приятно, лейди Констанс — рече девойката и се усмихна отново, още по-лъчисто отпреди, ако това изобщо беше възможно. — Имам чувството, че се познаваме отдавна. Лейди Джулия ми е разправяла толкова много за вас в Биариц.

Моментната уплаха да не би в старанието си да бъде общителна и мила не е попрекалила с волния тон се стопи под топлата усмивка на събеседницата й. Изразът на лейди Констанс бе благосклонен почти до сладникавост. Тя винаги бе разчитала на един съюз между Роналд и Милисънт, но предвид неговата явна безперспективност това богато американско момиче положително бе следващият най-добър избор. А когато двама млади обикалят из Лондон, сгушени в спортен автомобил, това вече означава нещо, макар гушенето в автомобили да бе тъй често срещано между половете напоследък. Поне тя се надяваше да е така.