Алек Попов - Мисия Лондон

- Здравей! - прозвуча бодър женски глас. - Вече си на работното място, а? Браво, браво!

- Благодаря! - мазно се отзова той, макар и без особен ентусиазъм.

Познаваше добре този глас и беше наясно, че не може да го прати току-тъй по дяволите.

- Нали не си забравил? - звъннаха подозрителни нотки.

- Е, как ще забравя! - искрено се възмути той.

- Ей така! Някои хора веднага забравят всичко, щом се уредят на мандатче — в слушалката звънна стаена обида.

- Не съм от тях - рече Варадин. - Познаваш ме.

- Амии, толкова съм мамена - въздъхна гласът. - Мислиш си, че познаваш някого, а като иде навън - оказва се съвсем друг човек. Неблагодарници! Въобразяват си, че са станали недосегаеми. Обаче грешат.

- Със сигурност грешат - потвърди той.

- Ти обаче не си от тях, нали? - гласът трепна обнадеждено. - Знаеш как стоят нещата. Опитен си, искам да кажа, умееш да подреждаш приоритетите си.

- Научил съм се - отсече той.

- Надявам се - гласът направи мажа пауза и решително попита: - Е, как вървят нещата?

- Още не зная - рече той. - Не изглеждат на ниво.

- Не съм се съмнявала. Това са шайка катили. Ще ми докладваш всяка седмица.

- Дадено - кимна Варадин. - Не се безпокой.

- Не бъди толкова спокоен. Ти още не я познаваш. Толкова е надута! Всеки път, като минавам през Лондон, я каня най-човешки на обяд или на закуска, но тя винаги се прави на ударена. Заета била. И к’во толкова е заета, моля ти се? Да брои мангизите си, предполагам. Какво унижение съм принудена да търпя!

- Не бива да се отчайваме. Залогът е голям!

- Да, трябва да я прилъжем някак си!

- Остави тази работа на мен - авторитетно изрече Варадин.

- Ако ме предадеш значи…

- Няма, няма! - увери я той.

- Е, хайде тогава.

- Дочуване.

Първото число, което му хрумна, беше 98. Няколко мига тъпо се взираше в телефона, после тихо, ала страстно изрече:

-73.

„Борш & Сълзи“ беше известен руски ресторант, разположен в Южен Кензингтън. Стопанисваше се от потомствени белогвардейци. Важна особеност, която малцина знаеха и която упорито отсъстваше от рекламните листовки, бе, че под руския ресторант, в подземието, се помещаваше друг ресторант - български. Този български ресторант, грижливо скътан в търбуха на голямата матрьошка, съществуваше сравнително отскоро по силата на простия факт, че дъщерята на собствениците бе омъжена за българин. Предприемчив родолюбец, той беше поел риска да инвестира в носталгията, без да е запознат достатъчно с особеностите на родната й версия.

Българската носталгия не приличаше на руската - сълзлива и изобилна на минерални ресурси; дебела златна жила, от която поколения наред ловки търговци на блатни миражи бяха черпили и продължаваха да черпят. Българската носталгия беше прашна и спечена като овършан харман. Хранеше се със сирене от турската чаршия край Финсбъри Парк и с испанска сланина от ASDA; тъпчеше се с боб и леща, давеше се в чаша ракия - по възможност на аванта. Нямаше амбиция да властва, лесно можеше да я натириш в някой самотен кът на душата. Беше прекалено икономична, за да бъде икономически значима. Ето защо и българският ресторант беше осъден да остане завинаги в утробата на матрьошката като незаконен, безименен ембрион, който се бои да се роди, но същевременно му се иска и дра- па навън, докато не усети опъването на връвта, чрез която смуче жизнени сокове от приютилото го същество.

Руският ресторант имаше добре шлифован декадентски интериор: червени плюшени дамаски, свещи в бутилки от шампанско, някоя и друга прашна балалайка по стените, огромен декоративен самовар - всичко това, макар и чуждо на западния човек, беше донякъде очаквано и можеше да бъде разбрано с помощта на ключове от необятната руска литература. В руския ресторант свиреха руски романси, сервираха ледена водка и киевски котлет; човек можеше да си поплаче до насита, да поспори с Бога или дявола, да се влюби или да си пръсне мозъка с револвер, ако се намира в подходящо настроение.

Българският салон не предлагаше подобни романтични екстри. До него се стигаше по тясна стръмна стълбица като в Тартара. По стените висяха кукерски маски и царевични мамули, както и един щит от кована мед с изображение, напомнящо конник. Тук често ечеше свирня на кавал и гайда, думкаше тъпан, а людете, насядали плътно един до друг, сякаш вряха в общ казан. Лееше се вино и ракия, сервираха се прости, груби ястия, които по-скоро имитираха, отколкото реално възпроизвеждаха родните блюда. Но емигрантите се радваха на малко; те бяха забравили оригиналния вкус на храната и помнеха само обвивката. Не беше трудно да си въобразят, че ядат истинска домашна лютеница, докато всъщност набиваха обикновена салца с лук. Това значително улесняваше мениджмънта на кухнята, но влияеше слабо на приходите. Липсваше редовна клиентела - местните чревоугодници го подминаваха, а заблудените туристи нямаха кураж да стигнат по-далеч от руската част. Ресторантът се пълнеше главно по разни поводи - един, два пъти месечно. Тогава собственикът канеше Баничаров да подсили менюто с някоя по- завъртяна гозба. Готвачът нямаше нищо против - заплатата му беше мизерна и той гледаше е четири очи да припечели някоя и друга лира отгоре.