Алек Попов - Мисия Лондон

В 16,30 телефонът на секретарката звънна и един мазен глас каза:

- Моля, бихте ли ме свързали с господин посланика?

Секретарката, Таня Вандова, трепна като опарена. Познаваше този гласец и никак не й беше симпатичен.

- Новият посланик още не е дошъл - ледено рече тя.

- Не го крийте! Не го крийте! - сладко пропя отсрещната страна. - Знам от отлично информиран източник, че е пристигнал днес следобед. Искам само да го поздравя е добре дошъл.

- Нещо ви е заблудил вашият източник - отвърна невъзмутимо секретарката. - Тук няма никого. Дочуване.

В действителност Таня Вандова съвсем не беше тъй самоуверена и реши да се довери на здравия си секретарски инстинкт. Последва кратък разговор с резиденцията и Баничаров бе принуден да изплюе камъчето. (Голяма черна точка за готвача!) Новината светкавично обходи кабинетите. Часът беше 17,30. След това посолството внезапно опустя като поразено от чума.

Очите на чиновниците бяха пълни с тъга. Те седяха неспокойно край дългата гола маса в заседателната зала под картата на България, оцветена в студени розови и жълти цветове. Злите езици твърдяха, че тази карта е поставена тук не толкова да възбужда патриотични спазми у служителите, колкото да им напомня откъде са дошли и къде могат да се върнат отново, ако не внимават достатъчно. На практика това беше единственото, което можеше да ги стресне истински. Призракът на завръщането! Той витаеше неумолимо около тях, хилеше се грозно от всеки ъгъл и тровеше живота им със спомена за дъхавия роден чернозем от първия до последния ден на мандата им. Темата за завръщането беше тема табу, обвита с тягостно мълчание. Да попиташ някого кога смята да пътува обратно (един прозрачен евфемизъм), беше проява на лош вкус, на грубост и дори на враждебност. Никой не говореше за завръщането, никой не смееше да го спомене на глас от страх да не събуди злите сили, дремещи нейде в Министерството на външните работи. И макар всички, до последния телефонист, да бяха наясно, че това е неотменима участ, неотменима като зимата и смъртта, дълбоко в сърцето си кътаха надежда, че този скръбен час ще ги отмине, че някак си ще бъдат пропуснати или забравени в общия калабалък и грозното известие няма да ги застигне. Ала известието неизменно пристигаше, придружено със зловещата формулировка „окончателно завръщане“ - дело на отмъстителен бюрократ в далечното минало, останала непроменена в течение на десетилетия. И настъпваше сезонът на отлива, на великото

привличане; осъдената душа поемаше обратно по пътя, осеян със сълзите на предшествениците й, назад през Терминал 2 на Хийтроу, през Изход 7 или 9, към мрачната ладия на националния превозвач „Балкан“, призован да затръшне вратата зад гърба й окончателно.

Минаваше 10 сутринта. Председателското място беше още празно. На благоразумна дистанция през няколко стола седяха дипломатите, с отворени бележници и извадени химикалки. Техническият състав се бе скупчил в другия край на масата - шофьорът, счетоводителката, радйстът, готвачът и домакинът. Малко неща свързваха тия хора така, както взаимната неприязън, наслоявана с течение на годините на принудително съжителство в условията на финансова и културна резигнация. При все това, можеше да се каже, че от известно време те живееха сравнително поносимо и дори безгрижно. Всеки имаше своите малки радости, имаха и една голяма, обща радост: нямаха началник. Вече няколко месеца София се бавеше да назначи човек на този важен и съблазнителен пост. Интересите на няколко лобита се преплитаха и взаимно си пречеха. Падаше такова подвиване на вода, че пътят към заветния остров бе заприличал на ледена пързалка. През това време на относително безвластие животът в посолството се организираше от само себе си върху началата на разума и прогреса, далеч от хаоса на административните разпоредби. Дрязгите между служителите бяха позатихнали, беше се породил някакъв неясен дух на доброжелателство и взаимопомощ, който влияеше благотворно върху дейността на целия колектив. Не че доносите бяха секнали съвсем, но нямаше кой да ги чете. Нямаше кой да пише черни и червени точки - София беше далеч. Ала ето, че краят на това спокойно и естествено съществувание беше ударил. Началникът беше дошъл. Беше пристигнал ненадейно, без предупреждение, което ясно издаваше враждебните му намерения. Животът на чиновниците се обърка.

След малко влезе секретарката Таня Вандова с дебела тетрадка-дневник под мишница и каза кратко: