Алек Попов - Мисия Лондон

Той сипа на кмета пълна чиния пача, отвори две ледени бири и седна да му прави компания. До излитането на самолета оставаха по-малко от два часа, но кметът не се тревожеше особено, по-скоро не можеше да повярва, че самолетът ще излети без такава важна фигура като него. Двамата бъбреха небрежно в кратките промеждутъци между няколко кметски залъка. Баничаров не се съмняваше, че новият посланик е изтичал право в посолството, и мисълта за това го караше да подръпва нежно края на посивелия си котешки мустак. В 15,30 на входната врата позвъни шофьорът Миладин. Кмет и готвач си стиснаха ръцете.

- Ако някога останеш без работа - рече г-н кметът, - заповядай в град Провадия. С такава пача няма да пропаднеш, мой човек!

Шофьорът, естествено, не подозираше за драматичния развой на събитията. Той научи за това от словоохотливия си събеседник, който не пропусна да го поздрави с новия началник. Миладин също бе твърде саможиво същество с притъпени социални инстинкти и реши да запази новината за себе си. В джоба му имаше мобилен телефон, но той съвсем съзнателно го изключи. След като остави кмета на летище Хийтроу, Миладин отпраши към един от известните лондонски битаци.

Останал насаме със себе си, Коста Баничаров свали маската на непукизъм и нахалство, която неизменно носеше в чуждо присъствие, и стана мрачен като селянин, следящ пътя на градоносните облаци над изкласилите ниви. Той пропусна край ушите си опяването на жена си, която, както обикновено, роптаеше срещу социалната си участ.

- Надомъкнат се от кол и въже, наплюскат се, осерат всичко, после хайде чисти след тях! - нареждаше тя, мъкнейки камара чинии към кухнята. - Всички станаха големци! Няма живот за народа!

Тя беше дребна, набита женица с големи трудови ръце и непокорна уста. Очите й, вечно присвити, гледаха с упрек и недоверие окръжаващата я действителност. Като съпруга на готвач-международник тя беше изръшкала доста свят, но дълбоко в себе си вярваше, че реално съществува само родното парче земя, някъде между Искъра и Витоша. Независимо къде пребиваваше - в Париж, Берлин или Лондон, - тя подреждаше бита на семейството съобразно тази своя доколумбова представа за света, отвоювайки постепенно от западната джунгла двор за домашната си цивилизация.

Напоследък Баничаров често се питаше: защо, по дяволите, се бе оженил за нея? Или по-точно: защо, да се такова у главата, продължаваше да бъде женен за нея? От мързел, това беше истината. Домързя го да си търси жена по сърце и посегна към най-близкото. После го домързя да се развежда и ето вече 20 години се влачат заедно. Сексът не върви. По цял ден се карат. Тя го презира. Той я презира. Бяха направили две деца в голям интервал от време. Имаха малко спестени пари - твърде малко, за да бъдат поделени.

След обяд в резиденцията се обади лицето Чавдар Толоманов. Той живееше от доста години в Лондон и се представяше ту за търговец, ту за човек на изкуството, но всъщност се издържаше от нещо трето, за което избягваше да говори. От време на време Баничаров го снабдяваше с евтини цигари от дипломатическата квота на посолството и лека-полека двамата се сприятелиха. Чавдар Толоманов се появи с крайно арогантно предложение дори според занижените критерии на готвача.

- Искам да ти кажа, че съм забил страхотно гадже - осведоми го оня. - Ако щеш вярвай, истинска латиноамериканка. Искаш ли да ти се обади? Казва се Жулиет. Само че не говори български, ха-ха…

В слушалката кънтеше музика и Баничаров предположи, че Толоманов му се обажда от някакво заведение. Беше си пийнал и очевидно се забавляваше добре.

- Слушай, пич, дай да уредим една далавера… ~ продължи Чавдар Толоманов. - Кметът замина ли си? Добре. Виж сега, лъжем я тук тая Жулиет, че аз съм българският посланик. Става ли да я доведа в резиденцията? Само за една нощ, а?

- Не става! - отсече Баничаров. - Новият посланик вече дойде.

- Айде бе! - учуди се Толоманов. - Как така изведнъж?

- Ей тъй, довлече си задника преди два часа - троснато отвърна готвачът. - Хайде, че имам да чистя…

„Ще ми се прави на посланик!“, рече си той и тръшна телефона.

Новината обаче беше изтекла. Чаво Толоманов нямаше закалката на посолските хора. Без да прибира мобилния си телефон, с който силно се гордееше, той набра първия попаднал му номер. От другия край на жицата се обади жена на име Дафинка Закс. Закс преживяваше от рентата на починалия си съпруг и имаше славата на весела вдовица. Тя всмука жадно прясната клюка и деликатно отклони предложението на Толоманов да играе ролята на престаряла богата леля, предлагаща охотно площ за интимните авантюри на племенника си. Дафинка Закс изстреля новината в няколко посоки и мълвата тръгна, подобно на пожар, към подстъпите на нищо неподозиращото посолство, където работният ден клонеше към своя естествен завършек.