Алек Попов - Мисия Лондон

Сега, когато мътният поток на връхлетелите го емоции се бе оттекъл, в душата му искреше само чиста радост като планински ручей. Беше постигнал целта си. Моментът на изненадата. Обичайната паплач, която населяваше посолствата по цял свят, беше хвърлена в смут. С неизразимо удоволствие си представяше трескавата шетня в резиденцията. Истеричните телефонни позвънявания. Паниката в посолството. Сигурно го очакваха да се появи там всеки момент. Отлагаха вече уговорени срещи. Разчистваха бюрата си. Беше объркал плановете на всички.

„Разрешете да доложа - изкиска се той, - първият етап от операция „Пристигане на началника“ приключи успешно!“

Ще бъда, няма ли да бъда?

Натрапчиво се питаше вторият секретар Кишев, втренчен в писмото върху бюрото си. Не смееше да го отвори. Върху плика се мъдреше печатът на кралската канцелария. Писмото беше дошло тази сутрин и тутакси се бе озовало в чекмеджето му за служебна кореспонденция. Не беше нужно да го отваря, за да отгатне какво пише вътре. Имаше само две възможности. Едната щеше да го погребе. Другата - да го направи герой. Той не беше хазартен тип и вече се проклинаше, че толкова лекомислено бе поел този ангажимент. Не беше за неговата уста лъжица.

„Да би мирно седяло, не би чудо видяло“, казваше народът. Но как, как можеше да си седи мирно, когато мандатът му неумолимо изтичаше? Дните се топяха един след друг като песъчинки в пясъчен часовник. Може би затова се вкопчи в тази сламка с надежда да спечели някоя и друга червена точка, да се докара пред силните на деня. Животът на Острова му харесваше. Беше прекарал тук повече от две години и му се струваше жестока несправедливост да си опакова багажа тъкмо сега, когато този живот се бе просмукал в него. А какво го чакаше у дома? Това никой не можеше да каже. Много вода беше изтекла през тия две години. Правителството се беше сменило; хората, на които преди се беше мазнил и които го подкрепяха, сега бяха изритани от министерството - други, нови и гладни хора бяха дошли на тяхно място и сигурно вече му крояха шапката. Паникьосан от задаващата се развръзка, той изневери на здравия си бюрократичен инстинкт (който не върши нищо, той не греши!) и се впусна в трескава активност, нагърбвайки се е деликатно посредничество, което очевидно не бе по силите му. Беше си въобразил, че за награда ще го оставят в Лондон още един мандат. Или една година. Дори половин година, пак е нещо! Но какво можеше да стори един малък втори секретар срещу вековния имперски истаблишмънт? Как можеше да му въздейства? От каква позиция? G какви средства? Никой нямаше да пита. Напротив, щяха да го изкарат виновен - тъкмо него, червея.

„Прецака се, Кишев, сам се прецака!“, мислеше си той, гледайки мрачно плика. Ами ако не беше? Трябваше да мисли позитивно. Позитивното мислене лежи в основата на всеки успех. Негативното мислене е наследство от социализма. Той отвори внимателно плика и измъкна листа е треперещи пръсти.

Драги мистър Кишев,

Нейно Величество благодари сърдечно за любезната покана да присъства на културните празници, организирани от Вашето посолство . За съжаление официалната програма на Нейно Величество е твърде натоварена в този момент и тя няма да може да присъства на събитието.

Искрено ваша:

Мюриъл Спарк, връзки с обществеността

Кишев прочете писмото още десетина пъти. В едната и в другата посока. Съдържанието оставаше същото. После вдигна листа срещу светлината и се взря във водния знак, прозиращ през хартията. Помириса я; долови онзи лек аромат на богатство и власт, който излъчваха вещите, идващи от света на висшето общество. Дълбок метафизичен страх скова сърцето му.

Лошите вестоносци ги убиват, нали?

В този момент някой почука на вратата. Една къдрава глава се появи за миг и изстреля новината с точността на професионален убиец:

- Новият посланик дойде!

Противно на очакванията на Варадин Димитров, който се оказа лош психолог, новината за неговото пришествие не порази тутакси посолството, а измина твърде дълъг и заобиколен път, следвайки по-скоро човешките закони, отколкото природните.

Коста Баничаров беше самотна отчаяна душа, на която бе чужда идеята за солидарност и взаимопомощ. На него и през ум не му мина да грабне телефона и да предупреди колегите си за грозящата ги опасност. Всъщност един готвач не можеше да има колеги. Нямаше на света по-самотна длъжност от неговата. Под готвача имаше помощник-готвач. Над готвача беше Бог или още по-страшно - Нищо, в зависимост от убежденията. Баничаров беше атеист.