Алек Попов - Мисия Лондон

- Много се извинявам за неудобството - поде тя. - Имах да пиша пейпър. Цяла нощ съм чела. Мислех, че няма да сте тука. Вече ще чистя сутрин или след шест.

- Разбрахме се - кимна той и неочаквано попита: - Какво учиш?

„Недей задълбава!“, скастри го вътрешният му глас.

- Дизайн - подхвърли тя с интонация, която би могла да се сметне за мръснишка; преметна маркуча през рамо и помъкна прахосмукачката към вратата. После спря и се обърна.

- Искате ли да забърша праха? - попита тя.

- Не, няма нужда.

Катерина обаче не бързаше да си ходи, първоначалното й смущение беше изчезнало. Издължените й сребристосиви очи не изглеждаха особено зачервени.

- Господин посланик, има един проблем - поде внимателно тя. - Всъщност това не е само мой проблем, а на всички, които чистим посолството.

Варадин свъси вежди, но я остави да продължи.

- Става дума за това - продължи тя, като посочи прахосмукачката. - Просто е назрял моментът да се пенсионира. Не бих ви занимавала с подобни дреболии, но някои хора очевидно не искат да приемат този факт…

- Кой факт? - заинтересува се той.

- Че тя вече не смуче! Искам да кажа, че смуче ужасно слабо. Истинско мъчение…

- Може би е задръстена - вяло предположи той. - Почиствате ли я редовно?

- Не, не е задръстена! - енергично възрази тя. - Стара е!

- И какво искате от мен? - попита той. - Нова прахосмукачка?

- Да - кимна момичето. - Счетоводителката каза, че това зависи само от вас.

Не му харесваше начинът, по който тя го гледаше: сякаш бе отгатнала мисълта, която жужеше из ума му като нагла, упорита конска муха. Това го изпълни с мрачни предчувствия за бъдещи усложнения от служебен и личен характер. Окрилящото чувство за тактическо превъзходство, добито в резултат на изненадващото му пришествие, се бе изпарило. Идваше ред на тежките стратегически решения. Даде си сметка, че преднината, която бе спечелил, е нищожна и лесно ще бъде погълната от оставащите дни със смазващия товар от грижи и неприятности, които предстояха.

- Хъм - намръщи се той, сякаш му се налагаше да обмисли важна оферта за бомбардировачи, - ще видим.

- Добре тогава - усмихна се тя, - довиждане.

Краят на сивия маркуч се провлачи след нея като

злокобен хобот.

Таня Вандова почука предпазливо, ослуша се и подаде глава. Варадин Димитров седеше зад бюрото като истукан и гледаше пред себе си с немигащ, пронизващ взор.

Секретарката ужасно се стресна и побърза да затвори. Изчака няколко секунди, събра кураж и отново надзърна. Сега зад бюрото нямаше никого. Вратата към банята зееше: отвътре се носеше шум на течаща вода и някакъв особен гърлен звук, напомнящ гаргара. „Ами сега?“, прехапа устни тя. Прокрадна се на пръсти до бюрото, остави купчина писма и се оттегли.

- Стой! - сепна я гласът му почти на прага. Вара- дин изплува от банята с още мокро лице.

- Кишев върна ли се на работа?

- Още не — поклати глава тя. Последва кратка пауза.

- Ще ходите ли на банкета довечера? - попита секретарката.

- Да - механично отвърна той, макар че за пръв път чуваше за подобно събитие.

- Ще се обадя да потвърдя - рече тя и бързо излезе от кабинета.

Той се взря учудено в купчината кореспонденция. Явно светските институции на някогашната империя бяха подушили идването му още отдалеч - може би още преди указът за назначаването му да бъде подписан. Най-отгоре лежаха няколко покани: големи, тежки парчета със златни ръбове, подходящи за игра на пинг- понг. Той взе първата попаднала му и с удоволствие прочете името си, изписано с прилежен наклонен почерк. Може би не беше твърде благоразумно да се впуска във вихъра на светския живот тожова рано, но, от друга страна, кипеше от нетърпение да направи едно пробно кръгче във висшето общество. Да отпие глътка от този пенлив коктейл, преди да се е гмурнал в него окончателно. Нямаше време за губене.

Шофьорът мина да го вземе от резиденцията в 18,30. Варадин чакаше във фоайето, леко пребледнял, изтупан в смокинг и папийонка. Обувките му нервно поскърцваха. От жилището на готвача се процеждаше коварна миризма на готвено, която го караше да се чувства неловко. До- като пъплеха през задръстените артерии на града, Варадин неспокойно подушваше реверите на сакото си; беше прилепчива тази национална воня, нямаше изпиране, загнездваше се в тъканите като дрешна въшка; проникваше дори в кожата - чак до мозъка на костите, и оставаше там навеки като белег от срамна болест.

- Бъкингамският дворец - рече Миладин, без да откъсва поглед от черната задница на таксито пред себе си.