Алек Попов - Мисия Лондон

Варадин трепна. Какво си позволяваше този тъпак?! Нима си въобразяваше, че вози някаква тиква от Долно Камарци, дето си няма хабер от забележителности! Той ли не знае Бъкингамския дворец?!… Стисна устни; човъркаше го любопитство, примесено е безпокойство. Поканата беше загадъчно лаконична. Домакините бяха обозначени само е няколко витиевати инициала, които не му говореха нищо. Вечерята щеше да бъде съпътствана от лекция на тема „Новите предизвикателства пред устойчивото развитие на Европа“. Дъждът обилно се лееше върху предното стъкло; чистачките го мятаха настрани с отсечени бързи движения. Колата излезе на Трафалгар Скуеър и зави по тежкарската Пел Мел.

Мрачната фасада на клуба, с тежки корнизи и малки прозорци, разположени съвсем нарядко, внушаваше усещането за скрити вътрешни обеми. Пред входа нямаше надпис, само скромна табелка с номер. Съпоставена с мащабите на зданието, вратата изглеждаше несъразмерно малка и сякаш подчертаваше ексклузивния характер на заведението. От двете й страни горяха кръгли жълти лампи.

- Оттук, сър - подкани го портиерът.

Варадин остави палтото си на гардероба, мина покрай огромните портрети на куп видни деятели и се озова в залата за приеми. Присъстващите бяха главно възрастни господа, някои дори на преклонна възраст, и само тук-там се мяркаха смутени индивиди от средното поколение. Жени почти липсваха, като се изключат няколко твърде заможни и строги на вид старици, накацали в различните краища на залата като птици оракули.

Оберкелнерът откри името му в списъка на гостите и лично го отведе до мястото му. „Varadin Dimitrov, пишеше на малко листче, поставено до приборите, Ambassador, Bulgaria“ - това го накара да изпита приятен гъдел.

Мястото от едната му страна беше още празно, от другата седеше ситно старче с розово лице и тесен кафяв костюм. На листчето пред него пишеше: Дъглас Смак и някаква тайнствена поредица от букви, която напомняше на Варадин за обозначенията върху етикета на стар коняк. Мистър Смак сънливо слушаше дрънкането на една внушителна дама, чиято сбръчкана шия бе омотана с тлъст перлен гердан.

Отсреща пък седеше някакъв адски надут тип, в сравнение с когото Варадин изглеждаше направо сърдечен характер. Белите му коси бяха сресани достолепно назад като грива. Стойката му издаваше мъж в активна форма, натоварен да ръководи отговорна икономическа сфера. Носеше безупречен смокинг с папийонка, а върху гърдите му искряха ред диамантни копчета. Погледът му мина няколко пъти през българския посланик, но не намери за какво да се закачи.

„Какво търся тук, по дяволите?“, запита се Варадин. На цялата дълга маса нямаше нито едно познато лице - нито един познат глас не звънна в ухото му. Беше напълно сам. Настроението му още повече помръкна при вида на мизерния ордьовър, който кацна изневиделица пред него. Две лентички червена риба, розичка от масло и лист маруля. По липса на друго занимание той започна да навива филето на вилицата си, когато до него се тръшна едър джентълмен. Беше около петдесетте, облечен в шикозен тъмносин костюм на тънки райета, с лъскава оранжева вратовръзка. Лъхаше мощно на одеколон с предизвикателно остра миризма. Имаше жълтеникава рехава коса, зализана старателно върху червеникавия му череп. Сребърен пръстен с черен камък украсяваше бялото му месесто кутре.

Той плъзна странично поглед към Варадин, прочете листчето с името му и широко се ухили.

- Мистър Варадин Димитров!? Nice to meet you! Дийн Карвър МР [2] МР - Member of Parliament, член на парламента. - светкавично се представи той и протегна ръка. — Откога сте в Лондон?

- Ами, едва от няколко дни - призна си Варадин.

- How fresh indeed! [3] Колко пресен наистина! - ухили се Карвър, сякаш говореше за рибата в чинията си. - Аз познавам добре България. Прекрасно място! Ходил съм там няколко пъти през 86-а и 87-а по покана на вашия земеделски лидер, как му беше името…

- Петър Танчев - подсети го услужливо Варадин.

- Аха! - оживи се мистър Карвър. - Какви времена бяха! Вашите стари лидери, they got some style [4] Те имаха известен стил… , знаете ли? Истински барони! Ще ви кажа под секрет: не всичко беше толкова зле, ха-ха!

Варадин го изгледа шокиран. Онзи си наля пълна чаша червено вино.

- За ваше здраве! - рече Дийн Карвър, като отпи голяма глътка и му смигна: - Не е лошо, нищо, че не е българско.

Междувременно важните клечки бяха заели местата си начело на масата. Някой почука с лъжичка по чашата, залата притихна. Думата взе сбръчкан старец, съвършено плешив, декориран с пищна огърлица - някой си лорд Бастърбридж, както се разбра по-късно.