Алек Попов - Мисия Лондон

- Дами и господа, добре дошли на годишната вечеря на нашето скромно общество - рече той. - Приятно ми е да ви съобщя, че сред нас е самият министър на отбраната на Нейно величество, мистър Морел.

В залата се разнесе одобрително мърморене.

Мистър Морел имаше лъчезарното излъчване на образован пролетарий, направил кариера в профсъюзите. Той благодари на присъстващите и се поклони на старчето, което очевидно бе обект на най-дълбока почит. След министъра взе думата лекторът. Някой си Джонатън Крейг - висок мургав тип с леко гърбав нос и широки възгледи за живота. Той оглавяваше стратегическо звено за международни проучвания на управляващата партия и заемаше ключова позиция в екипа от съветници на правителството. Джонатън Крейг беше ловък шарлатанин: изразяваше се сложно и използваше широк апарат от наукообразни клишета, за да грабне акъла на аудиторията. Трудът му несъмнено беше високоплатен. Представителите на неговата паразитна каста обикаляха неуморно Източна Европа и в качеството си на експерти опоскваха лъвския пай от фондовете, предвидени за съживяването на този силно проблематичен район.

Варадин остана в плен на Крейг близо пет минути, после установи, че губи нишката на речта му. Отделните думи продължаваха да имат значение, но общият им смисъл ставаше все по-неясен, докато се превърна в някаква словесна салата. Въпреки безпомощното състояние на ума си той се постара да запази израз на проникновен слушател чак до края на лекцията, като се включи ентусиазирано в хора на последвалите аплаузи.

- Това не обяснява разликите във валутните курсове - промърмори старчето от дясната му страна.

Той почувства известно неудобство, че досега е пренебрегвал тази, по всяка вероятност, твърде важна персона… Понечи да се представи, обаче Смак V.S.O.P.C.R. своевременно беше задрямал, което очевидно беше естественото му състояние.

С изчерпването на официалната част присъстващите видимо се оживиха. Дийн Карвър си наля още вино и се впусна в спомени за България. Незабравими дни! Млад проспериращ лобист от левицата, дръзнал да прескочи желязната завеса… Посренщали го като цар. Летял с хеликоптер, ходил на лов, гулял по резиденции. А какви жени само!…

- През 93-та доведох в България един арабски инвеститор - продължи той. - Искаше да строи лифт в Банско, но се отказа, като видя какво става… Оттогава не съм идвал.

Фактът, че тъкмо Карвър седеше до него, едва ли беше случаен, даде си сметка Варадин. Да подредиш гостите около масата така, че да имат общи интереси, беше истинско изкуство. Англичаните го владееха до съвършенство.

- Много ми се ще да възобновя връзките си с вашата чудесна страна… - въздъхна Карвър, отпивайки замечтано от чашата си. - Разбрах* че имате ново правителство. Как върви реформата?

Варадин отговори, без да се замисли:

- Благодаря, добре.

- А защо вестниците пишат, че ония сираци умирали от глад. Истина ли е?

Варадин направи неволна гримаса. Карвър явно бе зърнал талона, който се въртеше в британските всекидневници. На него бе отпечатана снимка на сгърчено от глад недъгаво дете, загърнато в дрипи. Талонът излизаше от името на някакъв източноевропейски фонд, който набирал средства за мизерстващите сираци в България.

- Преходът към пазарна икономика не е лек… - от- беляза нервно посланикът. Помисли малко и добави: - За съжаление често се спекулира е чуждото нещастие.

- Аха, добротворците… - въздъхна Дийн Карвър. - Няма нищо по-вредно за имиджа на една страна! Тези хуманитарни паразити са като бълхите в дрипите на бедняка. Хранят се от мизерията на другите и нямат никакъв, ама никакъв интерес от нейното премахване. Само се чудят как по-добре да я експонират, за да трогнат спонсорите. Познавам ги много добре: колкото по- зле си ти, толкова по-щастливи са те! Знаете ли, че бизнесът с помощи е третият по големина в света след този с наркотиците и порното?

Мозъкът на Варадин трескаво се бореше с постъпващата информация и се мъчеше да я форматира във вид, подходящ за доклад. Това не му се удаваше и той се чувстваше силно притеснен: всичко, което не можеше да се вкара в един доклад, беше или твърде опасно, или твърде незначително. Не можеше да прецени за кое от двете става дума. Нищо трето не му идваше наум.

- Ама вие нищо не пиете! - възкликна Карвър, фиксирайки неодобрително все още пълната му чаша: — Вдигам тост за българските вина. И по-специално за червените!

Той пресуши чашата си на един дъх. „Оригинален човек“, помисли си Варадин, отпивайки една по-сериозна глътка от приличие.