Алек Попов - Мисия Лондон

- Come on, darling! Pop in! [5] Хайде, миличък! Влез!

Катя намираше, че това действа по-скоро отблъскващо на клиентите, но бизнесът ревниво пазеше традициите си, а на нея, в края на краищата, й беше през оная работа. Над входа, облицован с черни огледални плочки, се гърчеше неонов надпис „Baily’s place“. Такива ги имаше с хиляди, пръснати по всички континенти, малки инкубатори на порока, където мъжете носеха ледените си спаружени яйца с надежда да измътят някоя и друга кекава ерекция.

- Cheers - Саманта докосна ръката й.

Катя се усмихна и пъхна пръсти между нейните. Саманта беше мека доброжелателна блондинка, прехвърлила 40-те, почти без татуировки. Беше отслужила времето си на пилона и животът неотклонно я изтласкваше към периферията. Имаше какво да разкаже старата Саманта, но никой не я питаше.

Катя изтича надолу по стълбите и се мушна през една странична врата в гримьорната. Погълна я добре познатият хаос, пропит с миризма на пот и дезодоранти. Момичетата се суетяха полуголи, размятаха цици и задници във всички посоки. Във въздуха се носеха части от бельо и думи на различни езици. Тази непринудена атмосфера донякъде й допадаше, напомняйки й за предвечния биологичен бульон, откъдето бе произлязъл животът. От време на време зад завесата цъфваше къдравата глава на Камал Далали, ливанец по рождение, който менажираше цялата менажерия. На врата му се поклащаха достатъчно златни ланци, за да се обеси на тях. Камал Далали гръмко обявяваше името на момичето, чийто ред наближаваше:

- Вера! Хари ап! [6] Побързай! Хари ап!… Франсоаз! Хари ап!… Фен Ли! Хари ап!

Катя навлече един абсурден костюм, състоящ се от черни кожени ремъци и високи ботуши, седна пред огледалото и усилено започна да трупа грим върху лицето си. Ботушите бяха готини, защото в тях се събираха много бакшиши. Кони Делано се опита да й пробута някакви прахчета, но и този път удари на камък. От другата й страна, словачката Беата, която се обучаваше в престижния LSE [7] London School of Economics. , ругаеше на матерния си език; слабините й се бяха изринали и това щеше да редуцира приходите й. Катя я посъветва да ги наклепа с фондьотен. Камал Далали отново подаде глава:

- Кейт! Хари ап! Хари ап!

Да се кълчи около пилона и да откача една по една частите на оскъдното си облекло, не беше кой знае каква работа. Беше по-лесно, отколкото да висиш в някакъв скапан магазин или да миеш чинии, и определено - по-доходно. Много студентки го вършеха. Катя имаше разходи: трябваше да плаща огромната такса за университета и от време на време да изпраща някакви пари на родителите си. Дължеше им го. Бяха ипотекирали апартамента си в София, за да покрият първоначалната вноска. И въпреки това Катя можеше да си позволи доста по-сносен живот, но тя предпочиташе да спести някоя и друга лира. „You never know“ [8] Никога не знаеш… , както казваха англичаните. От друга страна, намираше нещо привлекателно в това двойствено съществуване, някаква особена тръпка на злорадство и отмъщение, която я караше да не се отказва от ролята си на отрудена, бедна студентка, готова да заложи кожата си, за да обитава дупката в посолството.

Винаги когато останеше гола-голеничка на дансинга, Катя изпитваше желание да продължи - както в онзи смешен клип — да сваля частите на тялото си и да ги хвърля на публиката, докато се отърве и от последния телесен аксесоар, а на сцената остане само прахолякът от прожекторите. Този саморазрушителен порив се пробуждаше у нея след всяко изпълнение, вероятно като реакция на организма срещу безсрамието на душата, но траеше кратко. Последно завъртане около пилона. Беше полезно за фигурата. Прясно избръснатите й мишници лепнеха от пот. Сега оставаше само да мине на четири крака по пътеката между два реда мъжки муцуни, за да обере бакшишите - най-смислената част от представлението.

Но не и най-приятната! Пътеката беше топла от лампите, които грееха под нея в зелено, оранжево и бяло. Тя се плъзна напред като голяма пъстра котка, извивайки сладострастно гръбнака си, а мъжките ръце тикаха банкноти в ботушите й. Някакъв простак забоде хартийка в задника й - много оригинално, няма що! Тя изсъска предупредително. Друга хартийка докосна зърното й, плъзна се надолу и кацна в ботуша й. „Е, майната ви!“, помисли си тя. Продължи да лази напред, обирайки парични знаци като лепкава мухоловка. В самия край на пътеката зърна някаква оцъклена физиономия. „Тоя ще си изтърси целия портфейл в ботушчето ми“, хрумна й. Пътеката беше топла, хартийките гъделичкаха кожата й. Оцъкленият ставаше все по-оцъклен. „Аре, кихай си десетачката, задник такъв“, нервираше се тя, поклащайки нетърпеливо активите си под носа му. Реакция не последва.