Алек Попов - Мисия Лондон

Тази вечер нямаше особен повод и „Борш & Сълзи“ беше полупразен. Не само българската, но даже и широко рекламираната руска част. Беше сряда - пикът на деловите емоции, и лондончани пестяха енергия за подвизи на борсата. Само две или три двойки с вид на туристи от Австралия и Нова Зеландия любопитно чоплеха порциите си с надежда да изчоплят зрънце от прословутата руска душа. Унил сервитьор, поляк, ги наблюдаваше цинично, облегнат на дървената колона до стълбите. Появата на Баничаров предизвика леко раздвижване на духовете, сякаш дългоочакваният герой от романите най-сетне бе излязъл на сцената и се готвеше да извърши нещо подобаващо откачено, което да им разкрие тутакси смисъла на живота. Баничаров обаче не стори нищо впечатляващо, а кротко и тихо отмина надолу по стълбите, кимвайки на сервитьора.

В празния български салон седяха двама мъже. Бяха заели масата в дъното и Баничаров ги забеляза едва когато му помахаха. Единият, с осанка на бивш културист и рехави руси мустаци като на пропаднал шлях- тич, беше Чавдар Толоманов, с когото бе разговарял следобеда. Другият беше непознат.

- Сядай - покани го Чавдар. - Това е Батьката. Батька, ето наш человек.

Въпросният Батька беше сух, висок индивид с изсечено, азиатско лице и тъмна кожа. Носеше изсулен в раменете марков анцуг, под който личеше щедро окосмена гръд. На ръката му проблясваше масивна златна верига. Баничаров го виждаше за пръв път, но тутакси заключи, че далеч по-здравословно би било, ако изобщо не беше го срещал.

Батьката имаше корава, безпощадна ръка.

- Ние тук пием водка - рече Чавдар. - Ще удариш ли за начало една глътка?

Баничаров нямаше голям избор. Водката беше ледена и мека като снежинка навръх Коледа. Той замези с парче сланина. Вкусно.

- Ну?… - басово изръмжа Батьката.

Баничаров стрелна Чавдар Толоманов.

- Спокойно - вдигна ръка онзи. - Батьката е вътрешен.

Той е човекът, за когото ти разправях. През него минава всичко.

Точно това тревожеше най-много готвача в този момент. Изведнъж си даде сметка, че се е накиснал, и то яко. Беше повярвал на Толоманов, беше се оставил негодникът да го завлече надълбоко. „Не се захващай с тия измекяри!“, гълчеше го Норка, но кой да слуша. Може да не беше дама, но не беше глупава.

Чавдар Толоманов беше бивш филмов актьор. На- времето, в самия залез на социализма, беше изиграл няколко роли, добивайки завидна популярност на местно ниво. В това се състоеше и нещастието му: тази популярност (именно популярност, а не слава!) му се струваше твърде дребна и незначителна, съпоставена със заслепяващите върхове на величието, до които се възмогваха светила от ранга на Де Ниро, Кевин Костнър, Майкъл Дъглас, та дори пикливият Брад Пит. Чавдар Толоманов естествено по нищо не им отстъпваше; работата бе, че жестоката съдба го беше лашнала на няколко хиляди километра встрани от мястото, където класяха звездите, в един друг климатичен пояс, където можеха да се родят само безформени картофели. Ето защо той реши да промени това крайно несправедливо положение, като се премести в по-благоприятна географска точка. След като, без видима причина, не получи виза за Америка, той се озова в Лондон, където, въоръжен е брилянтно CV и две демокасети, формат VHS, се зае да щурмува продуцентите и всевъзможните castings, които течаха в града. Англичаните, любезни хора, го приемаха радушно, макар и леко учудено, кимаха, явно респектирани от творческата му биография, но упорито отказваха да го ангажират. По една проста причина - непоправимият му славянски акцент. Той положи неимоверни усилия да се изцери от тази невярна болест и постигна известен напредък. Това обаче се случи в последната фаза на състезанието за ролята на зъл компютърен маниак от съветски произход, проникнал в системата за ядрена безопасност на съюзниците. Продуцентите решиха, че акцентът му не е достатъчно изразителен, и предпочетоха един стопроцентов англичанин, който го докарваше значително по-зловещо. Тежък удар за Толоманов. Оттук нататък животът на актьора придоби хаотичен облик, присъщ на хора, изгубили здрава почва под краката си. Подхващаше различни работи, които не му носеха нито достатъчно пари, нито пък друг вид удовлетворение. Залъгваше се, че това са временни занимания процес на адаптация към новата среда. Ала теченията на живота неумолимо го отдалечаваха от призванието му, въвличайки го във все по-абсурдни начинания и комбинации, често с полукриминален оттенък. Депресията изби в лакомия, която в условията на изобилието на западния пазар не беше трудно да засити. Скоро добре поддържаното му тяло изгуби форма, напълня и погрозня. Той съзнаваше падението си, но не намираше смелост да се завърне в отечеството си, сякаш интуитивно се досещаше, че там го очаква само презрение и неприязън. Сънародниците му, като повечето източноевропейци, бяха склонни да оправдаят заминаващите, но не прощаваха на завърналите се, които рушаха мита за Запада - последното убежище на тия отчаяни души, наследили пепелищата на посткомунизма.