Алек Попов - Мисия Лондон

- Радвам се да ви видя, господин Халваджиев - усмихна се тя.

- Благодаря, подобно - изпръхтя мъжагата, като се ръкува последователно е нея и е посланика. После се обърна към половинката си: - Ивон, запознай се е госпожа Селянова. Това е Ивон - добави той е отсянка на гордост.

- Драго ми е - разцъфтя съществото. - Страхотно парти! Мършавата й шия бе бронирана е няколко реда перли.

- Хайде, идвай! - придърпа я той към себе си. Двама студенти се завтекоха да им покажат местата.

Селянова ги изчака да се отдалечат достатъчно и жлъчно подхвърли:

- Спонсори, какво да ги правиш.

Халваджиев дължеше благополучието си на един малък къс от народното стопанство, блуждаещ безпризорно някъде между Изтока и Запада след разпадането на социалистическата икономика. Той го беше взел на буксир и самоотвержено отвел край тихото устие на Темза. В редките случаи, когато говореше за това, Халваджиев обичаше да използва глаголи като „спасявам“ и „съхранявам“. Малцина обаче споделяха неговата логика. По този повод в България се спрягаха съвсем други глаголи, обагрени в силно негативен смисъл. Затова често му се налагаше да спонсорира културни мероприятия особено когато се организираха от управляващите. Печатницата за индулгенции се въртеше с пълна пара.

В 19,00 пред посолството спря голям туристически автобус. Вратите му се открехнаха с приглушено съскане и пред смаяния поглед на дипломатите се изсипа шумна тълпа от хора в официално вечерно облекло. Предвождаше ги Робърт Зиблинг.

- Ето ни и нас! - бодро извика той и се втурна напред.

Селянова застана нащрек.

Гостите заприиждаха по стълбището. Заваляха титли и усмивки: баронеса Ремулад, дукеса Хафбрейн, сър Джей, лейди Маркс, сър Галфън. Тя усети, че се разтапя сред този светски водовъртеж. Опашката се проточи чак до долния край на пътеката. Преди да влязат в залата, знатните особи спираха пред сергийката, пипаха мистериозните вещи, задаваха въпроси. Ала уредникът не знаеше английски и не беше в състояние да задоволи любопитството им. Само ги наблюдаваше с растяща неприязън. Никой не се сещаше да извади портфейла си. Проклети циции!

Последни докретаха дипломатите, които мъкнеха инвалидния стол със сър Дефи Атууд. Главата му се люшкаше насам-натам, а медалите звънко подрънкваха върху мундира му. Край тях подтичваше строгата лейди Госип и настойчиво подвикваше:

- За бога, внимавайте!

После отново настъпи затишие.

- Ами ако не дойде? - разтревожи се Селянова.

- Няма такава опасност - рече Варадин, поглеждайки часовника си.

В този момент изникна Зиблинг.

- Какво правите тук? Защо не сте пред входа?! - разсърди се той. - Не сте ли чели сценария? Това не ви е все пак дукеса Хафбрейн!

- О, божичко! - възкликна Селянова. - Съвсем забравих!

Тя сграбчи посланика подръка и двамата запрепус- каха надолу по стълбите. Зиблинг поклати осъдително глава.

Бари Лонгфелоу се доближи до него и небрежно се подпря на парапета. Сега той беше виконт Балтазар дьо Мулен.

- Очертава се тежка вечер, а, сър? - подхвърли Бари.

-Нея изпускай от очи тази пасмина! - предупреди го Зиблинг.

- Знам си работата! - отсече той.

Уредникът ги гледаше втренчено е малките си лъскави очички. Зиблинг му помаха дружелюбно:

- Хай, дойдохме с мир!

Той не разбра какво му казват и свъси подозрително вежди.

Шибани циции!

Ролсът безшумно акостира пред входа на посолството. Липсваха всякакви опознавателни знаци: гербове, знаменца, коронки. Огромното черно возило беше обгърнато в тайнственост, сякаш се движеше не по човешките пътища, а летеше по невидимите магистрали между световете. От колата излезе строен мъж в бежов шлифер, отвори задната врата и подаде ръка на една възрастна дама.

„Господи, едно към едно!“, изтръпна Варадин.

- Your Majesty! - изцвили госпожа Селянова и се хвърли към старицата като ястреб, съзрял заек в полето.

- Oh, my dear! - възкликна мисис Кънингъм. - Вашата благородна кауза ме трогна до сълзи! Ето че отново се срещаме, екселенц - обърна се тя към Варадин: - Продължавайте да служите на родината си в същия дух и Бог ще ви възнагради!

„Вещица!“, процеди наум той, поемайки ръката й.

Дипломатите закръжаха наоколо като възбудени оси; единствено строгият поглед на Варадин ги удържаше на прилична дистанция. Групата се отправи към залата. Кралицата се подпираше на госпожа Селянова и повтаряше неуморно:

- Oh, my dear!

Бодигардът ги следваше неотлъчно.

Кръвта шумеше в главата й. Господи, каква чест! Каква чест! Да можеха да я зърнат отнякъде Кютучева и Мустакова! Какво знаеха те? Жалки провинциалистки! Ето, че ТЯ върви до мен, обляга се на ръката ми, говори е мен - самата английска кралица! Чувате ли? Виждате ли? Разбирате ли? Не, никой не дава пет пари. Ужасен народ, не заслужава нищо. Oh, my dear! Ето, че пак го повтори. Това са сигнали. Тя ме харесва. Пътеката под краката й беше изчезнала; имаше чувството, че стъпва по въздух. Изпълваше я чудно сияние. Вървете на майната си, проклети простаци! Аз минах от другата страна. Вече не съм една от вас. Не съм същата. Друга съм. Не ви познавам.