Алек Попов - Мисия Лондон

Варадин цъфна в посолството малко след девет. По пътя бе срещнал Баничаров, който се прибираше от дежурство с найлоново пликче в ръка и угрижен гурелив поглед. Това тутакси вкисна настроението на посланика, сякаш в млякото му беше капнал неканен сопол. Поздравиха се сухо.

Зад стъклото на приемната го посрещна една не по-малко унила служителка, която медитираше над стар български вестник. Той прекоси парадното фоайе и се опита да мине през вратата, която водеше към вътрешната част на посолството. Оказа се, че е забравил кода на електронната ключалка. Няколко минути напразно се мъчеше да го налучка. Най-сетне се появи консулът, който се направи, че не забелязва затрудненото му положение (но отвътре сигурно се кикотеше!), предпазливо го поздрави и набра нужните цифри. Варадин побърза да се шмугне в асансьора и натисна копчето за втория етаж. На излизане от кабината хвърли поглед надясно, където предишния ден бе забелязал едно особено мърляво кътче върху мокета, и със задоволство установи, че вече е почистено.

Таня Вандова бе на работното си място, в преддверието на кабинета, и трескаво сортираше обичайната камара писма, която се изсипваше всяка сутрин.

- Добро утро - поздрави го тя, без да прекъсва заниманието си.

Той промърмори нещо неразбрано и хлопна вратата след себе си.

Последва кратък разговор по телефона и след малко счетоводителката долетя на галоп, помъкнала наръч папки.

- Готов ли е списъкът с наемателите? – попита той.

Тя кимна утвърдително и му подаде един лист. Варадин го разгледа обстойно и въздъхна тежко като човек, комуто предстоеше да мести огромна планина от камъни. Посолството беше доста населено, макар че през последните години щатът му бе съкратен драстично в резултат на перманентната икономическа криза. Дрехите на някогашната държава мастодонт не бяха по мярката на наследника й. Природата обаче не търпеше празно място и жилищната площ бе заета до последната мансарда от разни странни субекти с неизяснени, ала осезаеми протекции, настанени по силата на балканското обичайно право. Варадин беше наясно, че това е деликатна материя, но също така знаеше, че трябва да ги разкара един по един. Жилищната площ бе мощен лост в ръцете на всеки ръководител: с нея можеше да се търгува, да се маневрира, да се балансира. Този ресурс му принадлежеше по право и единствено той трябваше да решава кой ще го ползва.

- Защо всички тези хора живеят тук? - попита скептично Варадин.

- Амии - запецна Бианка Стругарева, докато вътрешно негодуваше: какво се правиш, че не знаеш, задник такъв. - Заварено положение! - най-сетне изстреля тя, щастлива, че е намерила точната формула.

- Аха, заварено положение - повтори той с отвращение и рязко добави: - Но не могат да останат повече тук..

- Разбира се - съгласи се тя. - Особено тези, дето не си плащат наема. Като Бобеви например…

- Защо не сте ги изгонили досега?!

- Защото водят дело — търпеливо поясни тя. - Рашо Бобев, бившето търговско аташе, съди министерството. Твърди, че е уволнен неправомерно.

- И какво от това? Да си ходи в София да се съди, колкото ще! - избухна Варадин.

- Не иска да си ходи. Чакал изхода от делото. Надява се да го възстановят.

- Ще го възстановят те - сви устни Варадин. - Добре си е направил сметката. Тия дела се точат е години. Изхвърлете го!

Бианка Стругарева не каза нищо.

- Какво има? Няма ли полиция в тази страна?

- Ще се раздуха работата и пак ще се изложим - предпазливо отбеляза тя.

- Дааа, вярно. Не е добра идея - въздъхна той, масажирайки замислено основата на носа си. С какви глупости беше принуден да се занимава! Обзе го гняв: — Тогава измислете нещо друго — пискливо изрече той. — Изключете му тока. Спрете му водата. Искам да се разкара!

- Ще кажа на домакина — равнодушно кимна тя.

- Действайте!

Точно така, един по един; щеше да ги вади от кацата е меда като малки гадни насекоми - с пинцета. Тази красива визия го накара да скръцне със зъби от кеф. Сипа си чаша вода и пусна вътре шумяща таблетка, която тутакси оцвети течността в отровно жълто. Погълна я и слабо се уригна.

В този момент един от телефоните на бюрото му започна яростно да звъни.

- Альо, ти ли си? - прозвуча капризен женски глас.

- Аз съм - рече той без капчица ентусиазъм. - Радвам се да те чуя.

- Не се радвай толкова! - сряза го тя. - Мислех, че мога да разчитам на теб.

- Естествено, че можеш!

- Не мога, там е работата - прекъсна го тя. - Защо криеш от мен?