Алек Попов - Мисия Лондон

- И добре ще сторите! - възкликна майорът. - Не бих искал моите седемдесет и седем кашона да мухлясват в някой склад.

Варадин реши, че ще направи добро впечатление, ако покаже известна съпричастност към темата, и любезно се заинтересува:

- А какво има в кашоните?

Груба непредпазливост. Майорът трепна като ужилен:

- Питате какво има вътре! Какво има в моите кашони! Oh, my Lord! - вдигна ръце той и ги отпусна безсилно. - Oh, Jesus! - повтори той със същото движение, изразяващо дълбока покруса пред наглостта и безочието на аборигена. - На митничари ли ще си играем? Или подозирате, че ще ви изпратим разни боклуци, а?!?

- Не съм казал подобно нещо! - уплашено възрази Варадин.

Мигрената вече вършееше из мозъчните му клетки.

- Но вашето гнусливо любопитство издава точно това, нали! - сряза го майор Улав. - Все едно, аз не се срамувам от съдържанието на моите кашони! Вътре ще намерите само прости и здрави неща, които са служили дълго и честно на моите compatriots и ще служат също толкова дълго и честно на вашите изпаднали denizens! [12] Обитатели.

- Не се съмнявам! - побърза да се съгласи Варадин.

- Докажете го! - възкликна майорът. - Тези кашони трябва да достигнат предназначението си час по- скоро.

- Лично ще се ангажирам!

- Чудесно! Защото после ще ви изпратя още сто кашона - тържествуващо заяви майорът - подлоги!

- Какво?! - бързо премигна посланикът.

- Приютът Сейнт Куентин в Северен Хемпшиър беше закрит неотдавна - поде радостно майор Улав, - разпродават всичко, а подлогите даряват на нас. Ние пък ще ги дарим на вас. Ако заслужавате, of course! - закани се той шеговито с пръст.

- Наистина, не знам как да ви благодаря - измънка Варадин.

- Благодарността и благотворителността са две лица на една монета - мъдро заключи майорът и рязко стана. - За съжаление не мога да остана нито секунда повече. Лейди МакБигботъм ме очаква. Експедираме десет тона зимни дрехи за Бомбай.

Той разтърси ръката на замаяния посланик и излезе с твърда решителна походка, сякаш маршируваше по опънат конец.

Варадин потъна обратно в креслото; отпусна глава на облегалката и затвори очи.

- 95 - произнесе тихо той.

Но не изпита никакво облекчение. Черепът му болезнено пулсираше, гумен и мек като забравен на слънцето плондер. Беше едва пладне. Предстоеше му обяд във Френското посолство, който се очертаваше да бъде твърде формален и студен поради всеизвестната неприязън на французите към всеки, който не говори езика им. Следобед го очакваше поредица от срещи с чиновници във Форин офис. Вечерта трябваше да бъде на прием в хотел „Карлтън“ по повод на нещо, което мозъкът му категорично отказваше да запамети. Улови се натрапчиво да мисли за студентката, която почистваше кабинета му. Очевидно нямаше проблем да я из- чука. Въпросът беше, какво щеше да му струва?

Докато се носеше с метрото към Бейлис, Катерина се улови да мисли за новия посланик. Тази сутрин бяха разговаряли. Той й съобщи, че е разпоредил да се купи нова прахосмукачка. Тя му благодари, но й се стори, че Варадин остана малко разочарован от реакцията й. Може би я намираше твърде суховата. Може би очакваше нещо повече? Да има да взима! В края на краищата прахосмукачката не беше само за нея. И все пак това беше жест на добра воля. Ако не и на нещо повече… Но българските дипломати по принцип не я интересуваха. Истината бе, че от тях можеха да се очакват повече неприятности, отколкото реална подкрепа.

Green Park. Във вагона се качи семейство индийци и се настани на отсрещната седалка. Жените носеха ярки сарита, а мъжът - висока тъмновиолетова чалма. Стрелна я с бялото на очите си, нищо повече.

Следваща спирка - Piccadilly.

Бейлис вреше и кипеше, изпускайки остра миризма на потни тела. Катя потърси костюма си, но не го намери на мястото му. Забеляза в дъното Беата с пъпчивите слабини, която се мъчеше да навре топузите си в ботушите й. Отиде и дръпна ботуша от ръцете й:

- Това е мое, ако случайно не знаеш! Тя премигна тъповато и рече:

- Мистър Далали каза да ги сложа.

В този момент се появи Гънтър Час с виновна усмивка и закачалка в ръка. На нея се полюшваше ефирно златисто одеяние.

- Имам нещо за теб, Кейт. Нещо ново! - мазно пропя той.

Тя направи гримаса.

- Ти ли ми спретна туй костюмче?

- Време е за промяна - измънка Гънтър. - Тъй заръча мистър Далали. Готино парче, вика, ама… трябва малко да я разнообразим.

За Камал Далали всички мадами бяха „парчета“.

- Разнообразие им се приискало… - измърмори тя, оглеждайки критично творението на Час: — Изглежда глупаво. Тия дантели ще ми пречат да танцувам.