Алек Попов - Мисия Лондон

- Какво крия? - адреналинът му рязко скочи.

- Не ме прави на луда! Всичко зная - извика тя и добави съкрушено: - Получен е отказ!

- Боже, ти затова ли се косиш?! - възкликна той. - Изобщо не бери грижа, ситуацията е под контрол.

- Не се притеснявам, бясна съм! Оня плужек, Кишев, ме мотае вече половин година! - избухна тя. - Трябва да го накажеш!

- Ще го накажа, я! - побърза да се съгласи той. - Хубавичко ще го накажа.

- Дано вече не е прекалено късно. Кой знае какви ги е надробил - въздъхна тя. - Може би нарочно е нарушавал етикета, за да я дразни; да я отврати завинаги от нас. Саботьор! И ти го прикриваш!

- Не го прикривам! - енергично възрази той.

- Не искам да се мярка пред очите ми, като дойда пак, чуваш ли!

- И без това му изтича мандатът - утеши я той, - няма да види следващ.

- Така му се пада - измърмори тя. - А какво ще правим ние при това положение?

- Мисля да ангажирам специална агенция за тази цел - поверително рече той.

В слушалката отекна подозрително пращене. Хрумна му, че може би ги подслушват. Не разискваха нещо особено секретно, но въпреки това се почувства като глупак.

- Каква агенция? - попита тя.

- Пъблик рилейшънс [11] Връзки с обществеността. .

- Оооо! - в гласа й трепна боязън, сякаш ставаше дума за някакъв изключително сложен домакински уред.

- Утре имам среща с директора. Изглеждат печени, но засега не мога да ти кажа повече - добави предпазливо Варадин.

Мисълта за подслушването не му даваше мира.

- Кога ще я докарат? - попита безцеремонно тя.

- Абе това да не ти е теле! - гневът му изби през всички предпазни клапани.

- Не ме интересува! — извика тя. — До два месеца да е на линия! Дължиш ми го, по дяволите!

- Ще направя, каквото мога - изпъшка той, полузадушен от злоба.

- Ще бъде по-добре за всички ни!

Връзката прекъсна.

- 94! – извика патетично той.

Няколко секунди остана съвършено неподвижен. Вътрешният телефон звънна няколко пъти, но Варадин не реагира. На вратата се почука и Таня Вандова подаде глава.

- Майор Улав чака да го приемете - извести притеснено тя.

- 48 - каза безизразно той. - Да влезе.

Дългата фигура на майора изникна над дребничката секретарка.

- Seventy seven! - изкрещя майор Улав, нахлувайки в стаята като хала с протегната напред десница.

- Какво? - сепна се Варадин.

- Nice to meet you! - майорът силно стисна ръката му: - Нямам време за губене. Приготвил съм ви 77 кашона с хуманитарна помощ, които трябва незабавно да заминат за България. Там хората измират! - патетично заключи той.

Варадин го разгледа с известна боязън. Майор Улав беше пенсиониран колониален офицер, който излъчваше неизтощимо желание да напляска някой непослушен абориген. Беше кокалест, дълъг старчок, доста над шейсетте, с гладък гол череп и сив четинест мустак. Носеше тъмносин костюм без вратовръзка и лъснати до блясък чепици — сякаш не му се налагаше да ходи пеша по улиците, а се придвижваше от кабинет в кабинет като привидение. На врата му висеше карта на благотворителната организация, която представляваше.

Майорът се тръшна на канапето и заизважда разни брошури от чантата си. Варадин се настани предпазливо срещу него. След малко се появи и Таня Вандова с поднос с кафе.

През първите десет минути майорът несвързано бърбореше за своята организация, като изброяваше патетично имената на разни знаменитости, които фигурираха в списъка на настоятелите. - Като натрупа достатъчно титли и гербове, за да стъпи върху тях, той погледна отвисоко посланика и го попита защо българите по принцип са толкова неотзивчиви към хуманитарната помощ.

- Какво имате предвид? - повдигна вежди Варадин.

- Какво имам предвид?! - саркастично повтори майорът. - Ами ние се трепем тук, събираме разни полезни вещи, но на кого му пука!

Варадин тактично замълча.

- Имам информация, че по-голямата част от тази безкористна помощ отлежава в складовете на посолството. Така ли е? - рязко попита бившият военен.

- Нямам представа - повдигна рамене посланикът. - Аз съм тук само от седмица.

- Казва ни се, представяте ли си, че ние сами трябвало да се погрижим за транспорта! Сякаш нещата, които изпращаме, не си струват разходите за пътя - възмущаваше се майор Улав. — Смятам, че по този начин вие обиждате цялата благотворителна общност. Една цивилизована страна не постъпва по този начин. Помислете за имиджа си!

- Новият имидж, това ще бъде първата ми грижа! - увери го посланикът, докато се бореше с първите признаци на мигрената.