Алек Попов - Мисия Лондон

Баничаров невъзмутимо изтърси чувала върху дългата поцинкована маса. Отвътре изпаднаха десетина добре охранени патици. Вратовете им бяха безжалостно извити. Направи му впечатление, че върху крака на всяка има сребристо пръстенче.

- Тц-тц-тц, къде ги изловихте? - попита той.

- Наблизо - ухилиха се двамата мъже.

Една от птиците немощно приплясна с. крило, явно не беше доубита, както трябва. Баничаров прекъсна мъките й с рязък жест. Сега плуваше в свои води и това му вдъхваше самоувереност. Той измъкна две мърляви бели престилки и ги подхвърли на съдружниците. След известно колебание те ги нахлузиха и застанаха чинно от двете му страни като чираци. Готвачът им връчи по един нож и посочи към печката, където от няколко часа къкреше огромен котел е вода.

- Знаете какво да правите, нали? - попита той. Двамата мъже кимнаха и запретнаха ръкави.

- Имате четири часа - предупреди ги Баничаров. Той се върна в дежурната стая и погледна часовника си. Беше отсъствал не повече от двайсет минути. Седна зад бюрото, измъкна тетрадката-дневник и се разписа в графата „дежурен“, защото на сутринта обезателно щеше да забрави. В съседната графа „забележки“ отбеляза: без произшествия. Затвори дневника и го прибра обратно в чекмеджето.

Дежурството беше гадно, но затова пък дълго. От готвача до съветника - нямаше измъкване. Всички бяха равни в отбиването на този свещен дълг. Всеки ден, около шест следобед, човек можеше да ги види да припкат към посолството, понесли в пликче лични вещи, суха храна и чаршафи. Унижението се повтаряше три или четири пъти в месеца, в зависимост от графика. Киснеха в дежурната като паяци до сутринта: зяпаха телевизия, вдигаха телефона, отваряха при нужда вратата, пиеха, ядяха, спяха. Вардеха държавната мечка. Някои дори чукаха, но готвачът не беше сред тях.

Той се тръшна пред телевизора, изсули обувките си и отвори кутия бира. При друг случай щеше да се просне на леглото под прозореца и да закърти мигновено, ала този път се налагаше да бди. Беше нащрек и често отклоняваше поглед към синкавото сияние на мониторите, окачени върху отсрещната стена. Струваше му се, че го наблюдават, макар че функцията им беше точно обратната.

Въздухът миришеше на чорапи.

Измъкна изпод задника си олющеното дистанционно управление и включи порноканала, декодиран на ползу роду от сръчен български студент. Позяпа малко, но не успя да се съсредоточи. Мислеше само за патиците. Тлъсти парчета! Откъде ли са ги докопали?… Ако китайците не ги купят, както се кълняха Чаво и Батьката, имаше да набиват патешко цяла година. Мамка му! Много патица, много нещо!

Електронното пискане на телефона го извади от дрямката. Той вдигна слушалката и сънено каза:

-Да.

- Bulgarian embassy? - пропя далечен гласец.

- Ъхъ.

- Excuse me, would you tell me if I need a visa to Bulgaria? [10] Извинявайте, бихте ли ми казали дали се нуждая от виза за България? - занарежда невинно гласът.

Последва кратка пауза. В гърдите на готвача се надигна бунт. Той не знаеше бъкел английски, но успя да схване думата „виза“, което наля масло в огъня.

- А ма, путко! - злобно просъска той: - К’ва виза в сто часа през нощта ма, да ти го начукам!!!

От другата страна се понесе ситен, подигравателен смях.

- Къртиш, а? Мама ти стара! - Чаво Толоманов рязко смени интонацията. - Баница такава!

Звънеше му по мобилния си от кухнята.

- Вие ли сте, бе? Що се ебавате? - изръмжа готвачът, като се поокопити. - Готови ли сте?

- А ти как мислиш?

- Идвам - кратко рече той.

Беше четири и десет сутринта.

Кухнята вонеше на кланица. Чаво и Батьката усилено търкаха ръце над умивалника - кръвта се беше набила дълбоко под ноктите им. Фризерът пращеше от патици. Перушината и карантията бяха натъпкани обратно в чувалите. Баничаров огледа под масите и се намръщи: налагаше се да минава с парцала. В една чиния имаше купчина сребристи пръстенчета.

- Ну, убираемся отсюда - рече Батьката, като изтръска мокрите си ръце срещу стената.

Нещо щракна в мозъка на готвача.

- А денги? Где денги? - тревожно попита той.

- Ааа! - вдигна пръст Батьката. - Сорри, забьш.

- Как така забьш?! - настръхна готвачът. - Нали се разбрахме: 100 лири на ръка веднага.

- Завтра, завтра - промърмори с досада Батьката.

- Няма завтра! Сейчас! - извика Баничаров.

- Ийзи бе, мой човек - намеси се Толоманов. - Завтра ти се каза, значи завтра. Няма да се лъжем за стотинки, я. Нали, Батька?

- Так, так - кимна презрително оня.

Готвачът се опули като зомби. Вече два пъти го минаваха със същия номер. Той понечи да каже нещо, но усети, че пак ще влезе в релсите на познатия сценарий. Махна с ръка и се изплю на пода.