Умберто Еко - Махалото на Фуко

Но ако досега идеологията се е явявала интерпретация (на текста на света, на света на текста), то днес (в случая) романът на Еко не ни ли насочва точно към обратното — функционирането на самата интерпретация като идеология?! Във време, когато зад нея не се спотайва друго предубеждение освен подбудите на самия познаващ субект, на голия зъзнещ модерен човек.

Уместен въпрос, тъй като безспорно времето, което фиксира романът, е точно това на разцвета и утвърждаването на структурализма и семиотиката като широко споделена интелектуална мода. А и немалко хора започнаха да виждат в тях своеобразен заместител на провалилите се и дезертирали идеологии. И наистина, ако приемем търсенето на героите като изцяло разположено в полето на семиотичното (не са ли структурните модели, които изграждат, предубеждение, произволна конструкция, наложена върху картината на света?), в правото сме да заключим, че те се държат точно като функционери в институцията на една нова идеология — структуралната идеология . Оттук и другият уместен въпрос: тази структурална идеология израз на кризата на времето ли се явява, или е отговор на кризата? И ако е първото, може ли да видим в романа на Еко момент на закъсняла самокритика на един метод, който самият той е развил повече от всички други до границата на апетита за хегемония? Един акт на осъзнаване не само на ограничеността му, но и на рисковете и опасностите, които съдържа…

Малко избързвайки, можем да кажем, че „Махалото на Фуко“ не е критика на семиотиката и на херменевтиката изобщо, а на определени техни практики, че се явява реплика в дългия научен спор за характера на научната дисциплина.

Азбучна истина е, че всеки текст (художествен, социален, исторически), в това число и окултистките текстове, в които се ровят героите, е отворен за интерпретации. Нещо повече, по самата си природа текстът е създаден, за да извлича интерпретации, следователно неговата форма на съществуване е предпоставянето на голямата свобода на читателя. Читателят се явява съавтор на текста в този смисъл, че чрез подчертаване на структурните сходства, чрез отприщване на асоциативните вериги, събудени от собствения му опит, той извлича от него скрити и неподозирани смисли, разширява възможностите му. Но значи ли това, че всякаква интерпретация е възможна или по-точно валидна? Че всички интерпретации са еднакво приемливи? Ако е така, не се ли изправяме пред пълния субективизъм и релативизъм на истината ? На истината за Текста! Кое е по-важно — индивидуалността на читателя или индивидуалността на текста? Поставен абстрактно, този въпрос изглежда абсурден, но когато става въпрос за един конкретен текст, има ли основание интерпретацията като изява (реализация) на читателя да измести „изявяването“ на самия текст? Тези въпроси ни насочват към същността на конфликтите и проблемите в романа.

„Интерпретацията е грях, който би могъл да се избегне просто като не се задават въпроси“ — това бе отговорът на Еко на пресконференцията в София преди две години (по повод избора му за почетен доктор на Софийския университет) на забележката на един журналист, че твърде често се поддава на изкушението да предлага интерпретации на творбите си. Реакцията му остана неразбрана, в противен случай залата би трябвало веднага да се изпразни. Всъщност упрекът би трябвало да бъде адресиран към присъстващите, които препращат въпросите, зададени им от творбата-сфинкс, съм самата нея, т.е. към автора й. Но да ги упрекнем, би означавало да се съгласим с упрека, отправен към Еко. Интерпретацията е грях, който дори и да бъде осъзнаван, не може да бъде избегнат. Човекът (автор, читател) е обречен на последствията му, така както мъкне последствията от първородния грях. Ето защо по-целесъобразно е да говорим за различните аспекти на този грях. Интерпретацията на Еко на собствения му роман („Името на Розата“) е грях, доколкото може да отнеме смисъла на творбата от другите (да я присвои за себе си); доколкото чрез еталонността си може да потисне и предопредели всяка друга интерпретация. По този начин грехът към читателя ще се превърне и в грях към самата творба. Но „външната“ интерпретация може да бъде грях към самия текст (и към автора), когато, вместо да разкрива богатствата му, го изопачава, приписва му несъществуващи смиели. Херменевтичната практика на Ековите герои поставя въпроса за границите на интерпретацията.