Умберто Еко - Махалото на Фуко

„Махалото на Фуко“ се появява осем години след изключително успешния от интелектуална и комерсиална гледна точка „Името на Розата“. Тези дълги години са изпълнени с мълчание и догадки: отначало дали първият роман на Еко ще остане литературен куриоз, неочаквано и необичайно отклонение от пътя на изключително плодовития теоретик; а след като в пресата проникнаха слухове, че той е захванал нов роман — какво ще представлява или какво би могъл да представлява този роман. Малко изкуствено, но не съвсем без основание италианската журналистка поддържаше това напрежение, сякаш залогът беше не новият роман на Еко, а съдбата на романа изобщо. Очакваше се провалът да прозвучи като нещо много по-голямо, като доказателство за това, което всички подозират, но нямат достатъчна увереност да провъзгласят. На Еко едва ли не се възлагаше да опровергае или препотвърди възможния път за романа днес. Не на романизирането , а на романа като мажорна форма на търсене на духа, като огледало на нашето време, поемаща щафета в голяма и задължаваща традиция.

По-късно Еко споделя, че е бил много по-свободен при писането на първия си роман, тъй като никой не е знаел за това. Днес неговата формула вече е известна, той не може да разчита на изненадата и тъй като сам добре съзнава, че е обречен да я повтаря, единственото спасение да не изпадне в самоподражание е да я развива, да я обогатява. Новият роман потвърждава перспективността на пътя, трасиран от „Името на Розата“, и в същото време измества оста на сложната романна фикция решително към съвременността.

При контакта с романа на повърхността отново са два познати и обикновено свързани опознавателни знака: странното и ерудираността. Сигналът е подаден още със заглавието и имената на героите. Белбо, Диоталеви, Казобон — това не са битово-делнични имена. Те създават нагласа на езотеричност, на изключителност. Ухото трудно свиква с тях, но след задълбочаването в интригата те просто срастват с разказа, подсказват необходимия зрителен ъгъл, за да бъде възможна историята. Впрочем би могъл да бъде написан цял трактат върху тяхното тълкуване. Но и без това те подсказват, че ни се предлага един роман за изживяване на културните форми, за размишление върху тяхната съдба.

„Махалото на Фуко“ отново поставя темата за енциклопедичността на Еко. Много от рецензентите го сравняват с френските енциклопедисти, Юлия Кръстева дори го нарече „човек на осемнадесетия век“. В него се долавят ренесансови, раблезиански отблясъци… Разностранността и разнопосочността на интересите на Еко, естествено, довеждат до въпроса как съчетава своите занимания на романист, на теоретик на масмедиите, на изследовател на популярната култура, на медиевист, на професор по семиотика, на публицист (поддържа от години седмична рубрика в сп. „Еспресо“) и т.н. Очевидно не става въпрос за балансиране между всичко това; Еко декларира: „Имам чувството, че винаги правя едно и също нещо.“ Разнопосочността на заниманията му може да бъде характеризирана и като центрираност на интересите — тълкуване на различни знаци, работа върху значенията в различни сфери. Така този синтез на интересите определя и други съществени аспекти на енциклопедизма му, непосредствено въплътени в тъканта на романа.

Първият от тях е свързан с панорамността на изложението. Романът е своеобразен гид, направляващ нашето пътешествие в пластовете на историята и географското пространство: през средновековието двупосочно към началото на християнството и към модерните времена; от Баия до Санкт Петербург, от Прованс през България до Йерусалим и т.н. А тематичната „разходка“ из историческия център на Париж може да съперничи на проспектите на най-реномираните туристически агенции… Действието преминава през много обекти, през културни (минали и настоящи) форми, които успяват да докоснат неономадския аспект от душата на съвременния човек.