Умберто Еко: Махалото на Фуко

Ерудицията, щедро плисната по страниците на романа, духът на научна популяризация и на духовна инициация биха могли да се превърнат в преграда между романа и читателя, да създадат дистанция, която малцина да пожелаят да преодолеят. Но както показва още „Името на Розата“, тези елементи не отблъскват, а по-скоро привличат, създават стимули за общуване. На въпроса как си обяснява успеха на своя „труден“ роман Еко изказва предположението, че най-вероятно, четейки го, хората придобиват чувството, че са културни. Естествено, те могат да придобият това чувство по две съвършено различни причини: защото, по логиката на снобизма, знаят, че романите на Еко са четиво за интелигентни хора, и следователно, посягайки към тях, купувайки ги и разлиствайки ги, те се определят като такива, каквито биха искали да изглеждат в очите на другите; но могат да се чувстват културни и защото романът провокира тяхната интелигентност, дава и възможност да се провери, да се демонстрира благодарение на неговата специфична нагласа на препитване и загадка. Във втория случай публиката приема предизвикателството и това е най-добрият знак за успеха на романната стратегия на Еко.

Умберто Еко е един от съвременните мислители, който в най-голяма степен е спомогнал да се разсеят вкоренените в масовото съзнание клишета за „мрака на средновековието“. Това е велика епоха с тези си аспекти, които извеждат към новото време, които подготвят генезиса на новото хуманитарно мислене. Всички проблеми на съвременния Запад според Еко са възникнали, осъзнати са и са формулирани през средновековието. От тази гледна точка натрапчивите днес мотиви за завръщане към средновековието би трябвало да означават припомняме на корените на съвременната цивилизация, преосмисляне на основанията на модерния рационализъм. Но на практика не е така. От подземията на историята и от човешкото подсъзнание изпълзява „другото“ средновековие — вечното средновековие, средновековието на всяка епоха, разстилащо покровите на магията и тайнствеността. „Махалото на Фуко“ се насочва точно към това средновековие, вън от линията на промяната и развитието, винаги константно на себе си, метафизично, въображаемо. От тази гледна точка — ще отбележи авторът — „Името на Розата“ беше енциклопедия на по-доброто средновековие, а „Махалото на Фуко“ е енциклопедия на най-лошия XX век!

Белбо, Диоталеви и Казобон са италиански интелектуалци, работещи в маргинално миланско издателство, специализирано в публикуването на езотерична и окултистка литература. Ровейки се в архивите, отупвайки от праха стари издания, потопени в своите собствени изследвания, тримата постепенно се оказват изолирани в херметичния свят на окултното. Те започват от любопитство и свършват с това, че посвещават целия си живот на откриването на тайната. Страстта им все по-дълбоко ги потапя в подмолните културни течения, от недрата на човечеството през Соломоновия храм до наши дни те преследват по петите „тайната“. В това начинание тяхното собствено въображение, подхранвано от тлеещите в масите подсъзнателни вярвания за тайни заговори, ги тласка към съчиняването на едно вековно съзаклятие, на един Замисъл, чийто момент на осъществяване е дошъл!

Но, разбира се, романът не е създаден, за да осъди окултизма, да покаже неговата несъстоятелност и вредност. Такава задача би била прекалено банална и неинтересна. В едно неотдавнашно интервю Еко отбелязва, че е невярващ , но веднага след това добавя, че той не е атеист в ключа: „Бог не съществува, следователно не ми пука!“ Има разлика между това да си загубил вярата си в Бога и да кажеш „Бог не съществува“. По същия начин е нееднозначно и отношението на Еко към ирационалното. То не е просто глупост. И не то самото, а глупавото му разбиране нанася поражения на ума. Окултното, свръхестественото е една даденост, измерение на Битието. Ето защо романът на Еко говори едновременно за основанията и неоснователността му. От една страна, той е реакция на популярния окултизъм, който залива края на XX век (наръчниците по алхимия, астрология, гадателство, черна магия), от друга — е реакция на плоския материализъм и рационализъм. Насочва вниманието към дълбоките основания на връзката между разум и мистика, психическо и техническо.

Тази проблематика също не е нова. Еко задочно се включва в един вече институционализиран в западната наука спор за характера на техниката и на модерния технически свят изобщо. Преди повече от половин век мислителите от Франкфуртската школа обърнаха внимание върху ирационализма на Разума и на неговите последствия. Това е резултат от факта, че той е загубил първоначалните си основания, хипертрофично е развил инструменталния си аспект и е подчинил човешкия свят на принципите на техническата целесъобразност. Тази позиция подхрани множество антиутопии и по същество оформи апокалиптичните представи за бъдещето. Еко обаче е свързан с друго разклонение на западната „философия на техниката“, което е близко до Хайдегеровата посока за „извънтехническото“ обосноваване на техниката, за неинструменталното й третиране. Тоест той не се интересува от вторичната ирационалност на франкфуртците, а от това, което един от неговите герои нарича „окултните тайни на материята“. („Все по-трудно ми беше да отделя света на магията от това, което наричаме днес вселена на точността.“) Ако възприемем понятията магия, тайна като художествен образ за Битието като такова, то наистина не сме далече от тезата на Хайдегер, че техниката е сред важните средства за разкриване дълбоките свойства на Битието, позволяващо да се изрази, да се изведе на повърхността това, което е скрито в него. Техниката израства от природната материя, но тя влиза в екзистенциалната структура на човешкото битие в качеството си на обективация на неговите замисли. Учените — твърдят героите на Еко — са с единия крак в Кабалата, с другия — в лабораторията. И макар тяхната амбиция да открият окултните връзки между Кабалата и автомобилните свещи да звучи анекдотично, по същество предложеният препрочит на историята на техническите изобретения ни убеждава в дълбоките им метафизични основания. Този възглед за съвременния технически свят е закрепен в един впечатляващ символ — махалото на Леон Фуко, чието вечно движение материализира непрекъснатото въртене на вселената около една фиксирана точка. Впрочем значенията се подсилват и от принадения символизъм на самото място, в което е разположено — Музеят на уменията и занаятите в Париж представлява огромен технически комплекс, приютен под купола на бившето абатство от XIII век „Сен-Мартен де Шан“.