Умберто Еко: Махалото на Фуко

Втората модалност на енциклопедизма се ситуира на нивото на начина на писане, техниките на повествуване, което е все същото — на културните референции. Един от компютърните файлове на Белбо, притежаващ характера на „яростен колаж“, може да бъде взет като умален модел на романа. Белбо се забавлява да пресъздава случки, като влага от себе си само необходимите свързващи изречения. През цялото време разпознаваме или буквално ни се натрапват архетипни образи, ситуации, реплики, теоретични тези: от Палечко и Чешайърския котарак през Сам Спейд, Пруст и Джойс — до комиксите, „Жълтата подводница“, каубойските филми, филмите на ужаса („Бебето на Розмари“ на Р. Полански) и по-нататък до кабалиста Абулафия, до модерните мислители Карл Попър, Майк Мус, Джордж Оруел… Романът е своеобразен тест за интелигентността на читателите, проверяващ познанията и услужливостта на интелекта им. Много трудно е да бъдат идентифицирани всички цитати, парафрази, заемки… Любима игра за Еко е посредством променения интелектуален и исторически контекст да маскира, да деформира известни образи и постановки, създавайки интелектуални загадки, които понякога остават незабелязани, което очевидно му носи най-голямо удоволствие. Този енциклопедизъм придобива смисъла на реферативността и комбинативността на постмодерното — едновременно измъкващ от забравата, продължаващ живота и иронизиращ, подронващ, омаловажаващ.

Третият аспект на енциклопедизма му може да бъде наречен „класически“: той се състои в събирането на обилна, изчерпателна фактология, във внасянето на яснота и сигурност в една конкретна сфера. Но високата ерудираност, енциклопедичната изчерпателност не са нещо ново в съвременната романна практика. Лесно можем да назовем книги, които казват всичко за функционирането на една болница, една аерогара, един завод или осветляват изчерпателно, под неочакван ъгъл, някое важно историческо събитие. Новото в случая с „Махалото на Фуко“ е характерът на самата „частна“ сфера на интерес. Става въпрос за духовна технология, за историческото разгръщане на един стремеж, така че описваният „предмет“ престава да бъде обичайният фон на действието и се превръща в самата история (романна).

Годините между двата романа са били време на усилено акумулиране на познание: романистът Еко функционира на принципа на батерия с много продължителен цикъл на зареждане. Самият той свидетелства, че в процеса на работа върху романа е обработил 1500 тома книжнина. Една цяла специализирана библиотека, която започва с протоколите от процеса срещу Тамплиерите и достига до физиците от XIX век и съвременната масова астрологическа книжнина, продавана по гарите и супермаркетите. Може да бъдем сигурни, че тази библиотека изчерпва списъка на значимото и необходимото по темата. Всичко това е преработено за целите на действието и вкарано във фикцията, но ако извървим път, обратен на авторовия, и отново се върнем към предполагаемата „научна“ суровина на романа, ще достигнем до едно високо систематизирано и разясняващо познание. Впрочем това вече в някаква степен е направено: малко след излизането на романа в Италия бе публикувана книга с показателното заглави „Речник за «Махалото на Фуко»“. В същото време Еко подготвя 40 страници бележки и напътствия към бъдещите преводачи на книгата на всички езици. Романът притежава една научна или научнопопуляризираща стойност — той е своеобразна история на мистичната традиция, на произхода и филиацията на окултните братства, пълен регистър на тайните общества, секти, ордени, съзаклятия и пр. При това не се задоволява само с основните контури, а навлиза в дълбочина на материята. В романа може да намерим мимоходом подхвърлени и по кристално ясен начин обяснени редица понятия и категории на окултизма, които трудно ще открием в речниците и специализираната литература. Ето няколко примера: разясняване разликата между посветен и мистик; между езотеризъм и мистика или тълкуване на значението на „целувката по задника“ при посвещаване в Ордена на Тамплиерите; езотеричното значение на свещения Граал . Тези изяснявания не са толкова необходими на действието, те са по-скоро изкушението на мимоходом свършена теоретична работа.

Романът предлага и още един образ на енциклопедизма, който в известен смисъл се явява събирателен: изразява се в глобалността на погледа, в обвързването на съдбата и статута на човека с хода на историята и състоянието на света; в постигането на „обща картина“. Едно размишление за цивилизацията винаги има привкуса на ерудитска демонстрация и белег за това е склонността на Еко да закрепва основните пунктове на своето магистрално и многогранно размишление в афоризми — ефектни, сбити, ударни: „Хората са жадни за Планове“; „Симулираната революция трябва да има собствени правила“; „Неправдоподобността е това, което най-силно наподобява чудото“; „Светът е създаден, за да се стигне до една книга“ и т.н. Точно тук, в синтетично-афористичния план на романния му дискурс, се срещат и преливат философичността и популярността . „Махалото на Фуко“ е „книга за живота“ в афористичната традиция на Ницше, но не и на философията му. Еко, както ще видим, заема противоположния полюс, явявайки се един от основните стълбове на съвременния рационализъм.