Умберто Еко - Махалото на Фуко

Предприетото в романа пренаписване на историята на науката и културата е израз на една основна критика на съвременната култура. Еко ни предоставя възможност да се запознаем с аргументацията и логиката на тази критика. Съвременната култура създава привидност за солидност, тъй като „напластява“ много, но по същество рядко отива в дълбочина. Бързопреходността и загубата на всякаква сакралност е нейната отличителна черга, тя е загубила голямата перспектива. Всичко това е в резултат на поставянето й в зависимост от релацията пространство/време.

Културата, отиваща в дълбочина, извираща от недрата на битието, предполага друга философия на Историята. Тя отхвърля идеята за постъпателността (и революционния скок), утвърждава една тавтологичност на по-висока или по-ниска степен на събитията и състоянията. Историята винаги е искала да ни каже едно и също нещо и веригата от пермутации има за единствена цел да съхрани стремежа към Вечното Знание. Събитията се въртят в кръг, повтарят се; под играта на видимости същността се запазва. Романът на Еко се явява реплика в популярната днес идея за „края на историята“, за постисторията, като същевременно показва, че тази идея не е толкова нова, че далеч преди Хегел да я провъзгласи, тя в друг контекст е трептяла и оформяла средновековното мислене.

И така, потапяйки ни в средновековието, прекарвайки ни през фантастични и фантасмагорични истории, Еко неочаквано ни изправя пред нещо стряскащо реално и актуално. Романът постепенно разкрива истинските си намерения: да постави въпроса за ценностите, които ръководят живота ни, за идеите, които оформят съвременния свят, за вярата изобщо. Това намерение е заявено в самото начало на разказа, в начина, по който ни въвежда в обществения контекст на тази херменевтична авантюра, в характеризирането на доминиращия интелектуален стил. В своеобразното безвремие, белязано от осъзнатия крах на големите идеи, претендиращи да оформят света, и преди всичко от краха през май 68-а на последната голяма авантюра на западния неомарксизъм (Маркузе и сие), цари „потискащо интелектуално свободомислие“, „меланхоличен сарказъм“. В изкушено философски план това води до идеите за „края на философията“, за отказ от истината, за смъртта на субекта, за деконструкцията… Едновременно зрее и някаква жажда към абсолюта. Във все по-усложняващия се свят се засилва копнежът към бързи, лесни, магически решения. Най-неочаквано се оказва, че модерният човек е вътрешно предразположен към чудото.

Като че ли винаги става така, че кризата на идеите и на вярата отваря път на препрочита . Невярната, тенденциозна интерпретация се превръща в инструмент на идеологията и на идеолозите. Маркс, Хитлер, Хомейни и други търсачи на ключ към всеобщо щастие или световно господство са един вид интерпретатори — създават код, изграждат модел, предлагат (налагат) План. Подобно на тях и Белбо, съзнателно или несъзнателно парафразирайки известната Марксова теза, че всичко било досега е само предистория към комунистическото общество, заявява: „Трябва да направя една история на бъдещото, а не хроника на изгубеното време.“ Идеологът не само претендира, че е носител на „единствената истина“, той тълкува света единствено според тази своя истина. Оттук и субективизирането на Историята. От препрочитащите Историята герои на Еко като че ли зависи да кажат какво се е случило или по-скоро какво искат да се е случило. Те придобиват самочувствието на творци на историята, нещо повече — те стават самата История! При това не измислят нито едно събитие, нито една личност — боравят с реалните такива, каквито ги заварват. Те просто ги свързват във вериги от нови зависимости, подчинявайки ги на едно предполагаемо непроменливо вътрешно ядро. Видимите прояви на тази непроменима същност могат да бъдат извайвани от въображението и произвола такива, каквито ги пожелаем, без това да променя самата История. Видимият ход на историята е една фикция. „Защо да пишем романи? — провъзгласяват героите. — Да пренапишем Историята. Която после да се осъществи!“

Но превръщането на реалността или историята (отминалата реалност) във фикция е дело именно на идеологизираното (фалшиво, изопачено) съзнание. Би могло да се възрази, че героите на романа едва ли са типични идеолози, че не се вместват в сложните представи за социален манипулатор. Това са честни, търсещи интелектуалци, които, водени от най-искрени намерения (нарцисизмът на познанието мотивира тяхното поведение повече от всичко останало), достигат до гигантска, невиждана досега манипулация. Истина обаче е, че и Планът, който възкресяват, се превръща в клопка за тях самите, че те стават първата жертва (точно в духа на познатото „революцията изяжда децата си“). Техните интелектуални построения се превръщат в идеология (тоест излизат от кабинетите и от контрола им) в момента, в който, задвижвайки поредица от симулации, достигат до хората, превръщат се във факт на чужди съзнания, създават масови илюзии, подхранват лъжовни надежди. Както отбелязва Еко, мнозина приемат да вярват в тайната , защото със самия този факт си създават илюзията, че са посветени в тайната и следователно са приобщени, придобиват някаква опорна точка.