Умберто Еко - Махалото на Фуко

Третият тип детективски дискурс е метафизична полицейска интрига, чиято основна цел не е разследването, а извайването на ситуацията и на атмосферата, която я обвива. От значение тук е не някаква конкретна тайна, а тайнствеността на света, в който живеем, неговата непрозрачност, изначална непознаваемост, нерационализуемост! Мистериозното и подземното ни препращат в една вселена между Хичкок и Иожен Сю.

Ето защо много съществено е да направим разграничение между детективска ситуация в романа (позоваването на различни жанрови формули) и детективско поведение на героите (тип активност, свързана с разследване). Неговите герои имат детективско поведение и извън детективските ситуации. От „Името на Розата“ знаем, че всяко разследване върху езика е анкета а ла Шерлок Холмс. Към предизвикателствата на средновековието, като време на тайни и на знаци, спрямо героите от „Махалото на Фуко“ се прибавя и изключителната семиотичност на консумативното общество. И те подобно на Уилям от Баскервил се отдават на малки детективски демонстрации (удоволствие и самохвалство едновременно). Един от тях провъзгласява, че е в състояние да напише политическата история на годините след студентските бунтове от май 68-а, опирайки се само на регистрацията на етикетите и на начина, по който постепенно се е преминало от червения „Джони Уокър“ към дванадесетгодишното „Балантайн“ и после към малцовото уиски. Друг обяснява семиотичния смисъл на брадата по това време… Но подобни семиотични демонстрации са по-скоро изключения във втория роман. По същество героите са изправени пред друг вид, много по-сложни, „следи“. На мястото на физическия лабиринт на библиотеката от манастира в Мелк е дошъл лабиринтът на непознатите и непонятни текстове, които са скрили в себе си своите намерения и отпращат не само към това, което искат да предадат, но и към това, което искат да премълчат. А най-често те направо заблуждават относно своите намерения. Тази разлика определя и разликата между двата романа: ако „Името на Розата“ беше семиотичен, то „Махалото на Фуко“ представлява по-скоро херменевтичен роман. В неговия център не е знакът или системите от знаци, а процедурите на интерпретация.

В стремежа си към Истината, към предполагаемата автентичност на Плана героите на романа се впускат в една огромна текстова реконструкция. Оскъдните данни, разпръснатите в пространството и времето писмени документи, оставени от подемали делото и същевременно съперничели си ордени и общества, ги въвличат в самия център на окултисткия Театрум. По следите, оставени в снега на времето, те се домогват с напрегната устременост през парафрази и трансформации, през подсещащи и поощряващи намигвания, през съзнателни капани и заблуди към първотекста . Отключените вериги на допълващи се и опровергаващи се интерпретации превръщат Света и Историята в огромен Текст, чиито контури се губят във възбуденото въображение, но чиято предполагаема логика, с гласа на сирените, тласка любопитството до самия край.

Ерудитската игра на търсачите на тайни се превръща в истинска драма на познанието, взирането в текстовете прераства в интерпретационен делириум!

Героите на Еко развиват хипертрофирана, болезнена мнителност към текста, към текста на Битието. Те подозират всеки и всичко точно както детективът от класическия роман-енигма търси в групата на присъстващите предполагаемия убиец и се стреми да разбули скритите му връзки със случилото се. Защото всяка фраза, всяка произнесена или написана дума (дори фирма на магазин или пътен знак) не е това, което изглежда на пръв поглед. Облегнати на свързващите ги тайнствени сили, нещата не казват това, което казват, крият друга история, притежават скрит смисъл, шифровано значение. Всичко в този свят е свързано с всичко. И тези потенциални, скрити връзки променят изцяло перспективата на случая, характера на картината . Скритото се издига до смисъла на смислите. Щафетата на безкрайно отпращащите един към друг образи и представи превръща света на тайната в буен танц от верижни анаграми. „Истината — коментират героите — е анаграма на анаграмата. Anagrams = Ars Magna.“

Вихърът на интерпретационната ситуация, която създават героите и в чиито заложници се превръщат, завърта неудържимо личности, идеи, събития, географски посоки, епохи и пропускайки ги през изградената решетка модел, подрежда раздробените части на хилядолетната мозайка по нов начин. Защото, ако Историята не е проявила воля, за да осъществи Плана, това съвсем не означава, че загубеният в подмолите й План не е белязал Историята, не я е напътствал и предопределял. Тъй като търсенето на тайната е тайна, пръснатите из цяла Европа общества и секти, в стремежа си да присвоят Плана, са предизвикали едни или други събития, които са се гушели под благовидността на официалната История. Историята такава, каквато я виждат Белбо, Диоталеви и Казобон, е резултат само и единствено на тази подмолна битка за възстановяване на изгубеното Послание и осъществяване на обещаваното от него световно господство. По този начин пътят към тайната минава през възстановяване на скритата, тайната История, т.е. през прекрояването, преоценяването и пренаписването на явната История. В това си начинание героите тържествуват над Великия вселенски текст, пишат отново Книгата! Отново определят в какво е същността на Тората!