Умберто Еко - Махалото на Фуко

В разграничаването си от начина на процедиране на героите Еко припомня и една стара полемика с Клод Леви-Строс и онтологичния структурализъм . По своята същност структурализмът е рационалистична доктрина, но тя достига до мистицизъм в стремежа си да постигне пълна прозрачност (на текста, на Битието и пр.), до матрицата на всички неща, до „структурата на структурата“. Което означава да достигне до първичната непрозрачност, до божественото.

Тези критични разграничения се събират и резюмират в абсолютизиране принципа на структурната хомология . В книгата си „Идея за формата — езотерична интерпретация на Данте“ (1989) Умберто Еко предлага следното наблюдение: „Херметичният семиозис от самото начало се е изявявал на две нива: интерпретация на света като книга и интерпретация на книгата като свят.“ Смесването от страна на героите на структури от различни нива — структурата на един или друг конкретен текст и структурата на Текста на света — е израз именно на тяхната капитална грешка, която е довела до всички други подмени на всеобщото от частното.

Можем да обобщим, че „Махалото на Фуко“ е своеобразна негативна теория, трактат, който не предлага позитивни решения, а влияе чрез обратното , чрез това, което не бива да се прави, чрез критиката на определена текстуална практика. А героите на романа — негови предрешени теоретични опоненти — лоши, опростяващи семиотици, са проектирани назад в историята като средновековни окултисти, които препращат огледалното си изображение към днешните си доверчиви последователи.

Възниква все пак резонният въпрос: защо обсъждането на принципите на интерпретацията се разиграва като художествена фикция, след като Еко можеше да напише, а и в действителност написва след това, подходящ за целта теоретичен трактат? Не бива да смесваме две неща — тематичен обект и проблематика на романа. Науката в романа не е само тематичен фон — тук не се илюстрират проблемите на интерпретацията, не се показва колко вълнуваща и криеща рискове е херменевтичната практика по начин, по който някога романите разказваха колко благородна и отговорна е лекарската професия. Романът не само описва определена (колкото е да е екзотична) научна сфера, той проблематизира отношенията й както със субекта на науката, така и с непосредственото обкръжение, социума като цяло. По различни причини, които не можем да обсъждаме тук, все повече се засилва усещането за ограничените възможности на съвременната наука, за някакъв праг, който тя не може да прекрачи. Необходимостта от романа започва там, където свършват възможностите на обективното, регламентирано научно търсене. Но романът не започва там, където свършва науката, той по-скоро се явява в помощ (но не вече на науката, а на това, което можем да наречем научно съзнание, научна съвест, морален императив на времето, колективни интуиции), за да се продължи по-нататък.

Преводачката на романа Бояна Петрова ми разказа, че написала писмо до Еко във връзка със затрудненията си да преведе някои от мотата (на латински и дори на иврит), с които са снабдени всичките 120 глави на „Махалото…“. Той й отговорил да не се притеснява и да не гледа толкова сериозно на тези цитати, тъй като тяхната функция е не точността, а да покажат, че действително съществуващите автори са били по-луди и от неговите герои. По същия начин и романът на Еко може да бъде схванат като едно гигантско мото, предхождащо разсъжденията ни за съвременния свят. Фантасмагоричната цел на неговите персонажи — препрочитайки и дописвайки всичко, което е написано досега, да създадат Книгата, текста на всички текстове — очевидно е задача вън от възможностите на съвременната наука такава, каквато я познаваме и практикуваме. Следователно романът ни тласка или по-скоро ни позволява да отидем отвъд границите на точността и отговорността, за да можем да обсъдим точно тях. Титаничната и невъзможна от гледна точка на науката хипотеза на героите чрез абсурдността си посочва не само границите на науката (интерпретацията), но и припомня, че не тя е коректив на живота, а точно обратното.

Известно е, че има различни концепции за интерпретацията, има различни лингвистични и семиотични школи, които най-често враждуват. (Еко теоретикът е само едно от възможните предложения в тази сфера.) Няма кой да отсече коя е най-правилната. Теоретикът може да критикува другите, но не може да санкционира собствената си правота. Романът помага на теорията да излезе от абстрактната сфера, в която е склонна да се самоизолира. Той се явява арбитър в научния спор, тъй като е в състояние да покаже връзката на теорията с живота или по-скоро последствията от приложението на теорията в живота. Романът прехвърля разговора от стриктно научна на морална плоскост, а оттам и в плана на индивидуалната съдба. Крахът на теоретичния субект е олицетворение на неуспеха на теорията.