Умберто Еко - Махалото на Фуко

От теоретика Еко знаем — да се каже, че текстът потенциално няма край, не означава, че всеки акт на интерпретация може да завърши щастливо. Но критериите за неговата валидност не трябва да се търсят в някакви абстрактни правила, те са от компетентността единствено на текста (който в разширеното си разбиране включва и контекста). Вътрешната текстова цялост, намерението на текста, целесъобразността му — само те могат да контролират фантазьорските прищевки на читателя. (За Еко правдивата интерпретация е част от генеративния проект на текста.) Текстът не е някакво безформено вместилище, в което всеки може да намери това, което търси.

В романа намираме цитиран един древен религиозен мъдрец книжовник, който казва на ученика си: „Синко, внимавай какво вършиш, защото трудът ти e труд за Бога и ако пропуснеш една буква, ще разрушиш целия свят.“ Интерпретацията е намеса в света на фактите и на идеите; тя не само модифицира представите за тях, но и програмира хода на нещата. По тази логика грехът на героите интерпретатори към книгите, които тълкуват, се превръща в грях към Света. Размествайки буквите на книгите, те са разместили Света. Присвоили са си права, които не притежават.

Героите на романа са, общо взето, еднотипни, имат сходни нагласи и по-скоро се допълват, отколкото противоречат. От тази гледна точка едва ли е било необходимо да бъдат трима. Техният брой очевидно е начин да се избегне вече използвания от Еко в предишния роман архетип на двойката Холмс — Уотсън. В същото време това по-добре отговаря на нуждите на избрания диаложно-трактатен стил на повествованието, спасява действието от монотонността, която и без това е налице. Но цифрата три има и едно символично значение — тя намеква за Светата троица, за Създателя-автор. Не само чрез вариантността на позициите и съдбите (някой от героите притежава облика на ученик-син), но и заради отговорността, която Създателят поема. Отговорност за Деянието. Читателят интерпретатор е вторичен Демиург. Така постепенно романът изяснява, че интерпретацията се изправя не само пред критериите на истината, но и пред проблемите за отговорността. Още повече, че текстът (Текстът на Света) не е беззащитен: за нарушаването на вътрешната му логика, за деформациите с натиск „отвън“ той си отмъщава. Грехът срещу словото, което е създало и крепи света, навлича наказание.

Произволната, безотговорна интерпретация е олицетворена в романа от метафората на рака. Клетките на тялото на поразения Диоталеви, използвайки същия модел на нихилистично поведение, отказват да функционират по обичайния си начин, осигурявал целостта на организма. „Умирам — казва той, — защото убедих своите клетки, че правила не съществуват и че всеки текст може да се превърне в нещо друго.“ „Болното“ четене на знаците в диаболичните текстове се явява за Еко рак на неконтролируемата интерпретация. Намесата в текста на тялото, както и намесата в текста на обществото и историята, води до разрушителни процеси. И днес сме свидетели на това как разместването на Буквите на текста на обществото доведе до процеси на чудовищна дезингеграция, до подронване на основите на живота, до изправяне до прага на гибелта на огромни и могъщи народи…

Позицията на Еко като романист се корени дълбоко в същността му на учен. Имаме всички основания да прочетем романа и като мащабен, полемичен, имплициран в художествената тъкан трактат върху принципите на тълкуването. Показателно е, че веднага след романа Еко завършва и публикува теоретичен труд, озаглавен „Граници на интерпретацията“. Така че ако дейността му на теоретик е подготвила в голяма степен проблематиката на „Махалото на Фуко“, то работата върху романа силно е стимулирала апетита му на теоретик. Тази осмоза може да бъде забелязана дори на равнището на стила. Научният стил на Еко се отличава с голяма сугестивност. Той е „разбираем“, четим не само защото е „цветист“ или не е абстрактно-спекулативен — използва примери, привличащи вниманието илюстрации, — но и защото логиката му на изложение извежда към резултата след скрупульозно проследяване на перипетиите, затрудненията на мисълта (преминаване през съмненията, антитезите, проверката на привидните решения и т.н.). Еко използва подходящо научно „драматизиране“ за извеждане към кулминацията на тезата си.

Критиката на романиста Еко към методологията на колегите му герои е насочена към няколко принципа в центъра на научните полемики от много време. Преди всичко това е принципът на аналогията и на предразположеността да бъде надценявана. В чисто теоретичен план Ролан Барт, Кристиан Мец, а и самият Еко отдавна изразиха недоверие в аналогичния дискурс. Аналогията отвежда към „джунглата на приликите“. Абсолютизирането й хвърля света във водовъртеж от родства, води към неконтролируема взаимозаменяемост, до разтваряне контурите на предметите и събитията. Аналогията е основата на погрешното отношение между сами по себе си реални свойства или факти и в това Еко вижда слабостта на много метафизики на нашето време.