Умберто Еко - Махалото на Фуко

Философията на романа изкристализира около една пулсираща дихотомия, в колебанията по оста: тайнственост — откритост, магия — реалност, подземен свят — всекидневие, космически сили — битово-рутинно, и т.н.

Окултното мислене е белязано от синдрома на тайнствеността. Но дори от трилъра знаем, че тайната, забулваща разказа, обикновено извежда към пирамидата на властта. Следователно поддържането на тайната цели да замъгли проблема за властта; нещо повече — то произвежда власт. По същия начин в „Махалото на Фуко“ връзката между Плана и властта се разкрива като връзка между властта и Тайната (а следователно и съзаклятието). Тайната е власт, но също така и мистифицирана липса на основания за власт. За да се съхрани силата на властта, трябва да се предотврати разкриването на тайната, нещо, което правят и съвременните окултисти от романа, прикриващи мотивите на действията си под френетичността на жертвоприношението, на върховното препотвърждаване на липсващата тайна. Защото, както отбелязва Еко, най-подходяща за случая е „празната тайна“, тоест фиктивната. Тъй като само истински посветеният знае, че няма тайна.

И в чисто индивидуален план тайната запълва един вакуум — тя те превръща в известен смисъл в друг и със самото това изразява страха да бъдеш това, което си.

Нека се върнем към вече споменатата сцена, в която Казобон се стреми да разпита Абулафия, за да узнае какво се е случило с Белбо. Но всеки път, когато се опита да включи файла, върху екрана на компютъра се изписва хладният въпрос: „Знаете ли кода?“ След много напразни опити да налучка ключовата дума, уморен, младият учен признава безсилието си и отговаря — „Не!“ . Изведнъж паметта на машината заработва, електронният монитор се покрива с текст. Кодът не знам се превръща в обобщен символ, който показва, че няма магическа дума и че за да го установим, трябва да имаме куража да го признаем. „Този, който успее да допусне това обаче — коментира Казобон, — може да узнае нещо.“ Само този, който успее да се отдалечи от „крайния отговор“, може да се приближи до реалната истина.

На нивото на тайната поуката от разказаната от Еко история е, че няма тайна. Инициацията на героите се превръща в демистификация. Но с това не се изчерпват изпитанията пред духа. Много често познанието е безсилно пред вярата, пред желанието, пред надеждата за тайна и за посветеност в тази тайна. Единственото, което героите на Еко могат да противопоставят на това, е интелектуалната честност и мъжество. Последователният отказ от тайната, независимо от цената, която трябва да се плати.

Една горчива забележка на Белбо предсказва модела на тяхното интелектуално поведение: „Често, за да докаже нещо, човек трябва да умре.“ Те не могат да спрат силите, които са отключили, но могат да се разграничат от тях. Преодолели честолюбието си на хора, създали модел за вярване, да откажат алибито на Плана, да откажат да се скрият зад неговата вина. Те поемат своята част от отговорността, за да не поддържат повече лъжата, за да не се подчинят на яростната стръв към властта. И именно в това тяхно поведение се ражда позицията на романа и позицията на романиста Еко.

Нека видим сега какво има на другия полюс на оста, на противоположната страна на тайната. Там е отказът от търсенето на някакъв скрит, втори смисъл. Не е необходимо да се добавят нови въображаеми светове към тези, които и без това като зомбита бродят в духовното пространство. Истинската тайна, внушава Еко, е да оставим клетките (хората, обществото) да действат според тяхната инстинктивна мъдрост. Разтоварването на съзнанията от идеологическата свръхнатовареност трябва да ни върне към естественото и нормалното. „Най-простите обяснения винаги са най-верните“ — казва Лия, жената на Казобон. Планът, тоест натрапената логика на живота, е самото Зло! Лия, която отглежда детето и е загрижена за семейството си, изразява гледната точка на здравомислещия човек. Тя говори с „езика на тялото“, с вродената природна мъдрост. Това я приближава до максимата на свръхерудита Еко: „За мен ерудицията е преди всичко реализъм!“ Романът изправя тайната на човешкия живот („хилядите бременни Лии“) срещу Голямата тайна, мрака на женската утроба — срещу мрака на Историята, битовия микрокосмос — срещу макрокосмоса на всяко глобализиращо мислене… Символиката на жената, бременността, детето, семейството — ни насочват към стойността на всекидневието, на живота сам по себе си. Всеки трябва сам да открие, че тайната е в обикновеното човешко съществуване. В гъмжилото на всекидневието е залутан големият Случай!