Ник Хорнби - Дългият път надолу

Срещнахме се в кръчмата срещу „Топърс“, за да отпразнуваме деветдесетия ден. Идеята бе да пийнем по нещо, да се качим на покрива, да премислим нещата и тогава да отидем да похапнем къри в „Индиън Оушън“ на Холоуей Роуд. Не бях много сигурна за кърито, но другите обещаха да ми изберат нещо, което ще харесам.

А и не исках да се качвам на покрива.

— Защо не? — попита Джес.

— Защото там хората се самоубиват.

— Гадост — възкликна Джес.

— Значи ти е харесало на Свети Валентин? — попита я Мартин.

— Изобщо не ми е харесало, ама нали се сещаш.

— Не, не се сещам — отвърна Мартин.

— Всичко това е част от живота, нали?

— Хората винаги говорят така за неприятните неща. „Филмът показва как на един му извадили очите с тирбушон. Нали това е част от живота“. Ще ви кажа какво още е част от живота: да се примиряваш с простотията. Никой ли не иска да го види? Никой не иска да направи филм за това. Да идем да видим как хората серат тази вечер.

— Че кой ще ни позволи? — попита Джес. — Хората заключват вратата.

— Ако не я заключваха, ти щеше да гледаш.

— Ако не я заключваха, също щеше да е част от живота, не е ли така? Значи щях да гледам.

Мартин изпъшка и изви очи. Човек би си казал, че е по-умен от Джес, но той така и не успя да спечели спор с нея, а ето че сега тя пак си наложи своето.

— Причината хората да затварят вратата, е защото искат да свършат тази работа насаме — намеси се Джейджей. — Може би имат нужда да се усамотят и когато им се прииска, да се самоубият.

— Значи ти се опитваш да кажеш, че трябва да ги оставим да правят каквото искат ли? — попита Джес. — Защото според мен, това не е правилно. Може би тази вечер ще успеем да спрем някого.

— И как точно пасва това на идеите на приятелчето ти? Доколкото успях да разбера, ти си на мнение, че когато стане въпрос за самоубийство, трябва да оставиш пазара да решава — опита се да я засече Мартин.

Говорехме за някакъв мъж без име, наречен Безкуче, който казал на Джес, че да обмисляш самоубийството си е нещо здравословно, че всеки трябва да си помисли по този въпрос.

— Не съм казала такова нещо…

— Извинявай. Парафразирах. Мислех, че не ни е позволено да се намесваме.

— Не, не. Можем да се месим. Намесата е част от процеса, разбираш ли? Човек просто трябва да се замисли, а след това, няма значение. Ако спрем някого, значи боговете са проговорили.

— Ако аз съм бог — каза Мартин, — определено бих използвал такава като теб за свой говорител.

— Мръсотии ли се опитваш да ми пробутваш?

— Не, просто обяснявам.

Джес остана доволна.

— Отиваме ли да потърсим някого? — попита тя.

— А как ще го търсим? — попита я Джейджей.

— Сигурно тук има някой.

Огледахме кръчмата. Минаваше седем и още нямаше много хора. В ъгъла до мъжката тоалетна бяха седнали двойка младежи в костюми, които се смееха, вперили поглед в един мобилен телефон. На масата до бара се бяха настанили три млади жени, разглеждаха снимки и се смееха. До нас млада двойка се смееха просто така, а мъж на средна възраст се бе подпрял на бара и четеше вестник.

— Прекалено много смях — каза Джес.

— Човек, който си мисли, че есемесите са смешни, няма да се самоубие — каза Джейджей. — Той не мисли за нищо важно.

— Аз съм виждала смешни есемеси — възропта Джес.

— Именно — обади се Мартин. — Не съм сигурен, че това опровергава думите на Джейджей.

— Млъквай — нареди Джес. — Ами онзи дето чете вестника? Сам е. Сигурно е най-доброто, на което можем да се надяваме.

Джейджей и Мартин се спогледаха и се разсмяха.

— Най-доброто, на което можем да се надяваме ли? — попита Мартин. — Значи според теб трябва да разубедим някого, решил да се самоубива, независимо какво е мнението му по този въпрос.

— Ония кретени, дето се хилят, няма да се качат горе, нали? Този ми се струва по-задълбочен и опасен.

— Той чете страницата с надбягванията в ши… „Сън“ — обясни Мартин. — След малко приятелят му ще се появи, двамата ще обърнат по петнайсет бири и ще мушнат по едно къри.

— Сноб.

— А кой мисли, че трябва да си задълбочен, за да се самоубиеш?

— Всички ние — заяви Джейджей. — Нали?

Всички пихме по две чаши. Мартин изпи две големи уискита с вода, Джейджей — две бири „Гинес“, Джес пи „Ред Бул“ и водка, а аз — бяло вино. Сигурно преди три месеца щеше да ми се замае главата, но сега май пиех доста повече, така че когато пресякохме, ми беше топло и усещах, че съм приятелски настроена. Бяха върнали часовниците миналата неделя и въпреки че ми се струваше тъмно, докато бяхме на улицата, горе на покрива имах чувството, че в града е останала някаква светлина. Облегнахме се на стената, точно до мястото, където Мартин бе прерязал телената мрежа, и погледнахме на юг към реката.