Ник Хорнби - Дългият път надолу

Когато се прибрах, мама и татко искаха да говорят с мен. Първо им казах да правят каквото искат, но те настояха, а мама ми направи чаша чай и ме накара да седна на масата в кухнята и след това започна да ми се извинява за обеците, защото вече знаела кой ги бил свил. Аз веднага попитах кой, а тя вика, Джен. Аз я зяпнах. След това повтори, че наистина била Джен. Затова я попитах как стават тези работи? Тя се разприказва как Морийн била изтъкнала нещо, което и слепец щял да забележи. Това били любимите обеци на Джен, а след като ги нямало само тях, а другите неща си били на място, това не можело да бъде съвпадение. Отначало не разбирах какви ми ги приказва, защото Джен не се беше появила. След това, обаче, разбрах, че за нея това е много важно, че тя е много по-спокойна. Важното бе, че се опитваше да се държи по-мило с мен.

Тогава изпитах още по-голяма благодарност към Безкуче. Защото той ме бе научил на този задълбочен и ясен начин на мислене, начин, който ми позволяваше да видя нещата такива, каквито са в действителност. Така че, макар и мама да не виждаше нещата такива, каквито са, и да нямаше представа, че гласуващите за „Поп Айдъл“ не могат да докажат защо имат право да живеят, тя виждаше неща, които бяха добри за нея и не й позволяваха да се държи толкова гадно.

А сега, благодарение на обучението на Безкуче, бях достатъчно мъдра, за да я приема каквато е, без да й казвам, че е тъпа или че дрънка глупости.

Сигурно ще попитате кой би нарекъл детето си Пачино? Родителите на Пачино, Хари и Марша Кокс, ето кой.

— Мога ли да те попитам как си получил името си? — попитах аз Пачино, когато се запознахме.

Той ме погледна, удивен, но може би трябва да уточня, че Пачино се удивлява на всеки въпрос. Беше едър с криви зъби и имаше някакъв тик на очите, така че фактът, че му липсваше интелигентност, бе истинско нещастие.

Ако имаше човек, на когото трябваше да се плати компенсация за липса на чар и красота, това бе Пачино.

— К’во гу’риш?

— Откъде идва името ти?

— Откъде ли?

Самата мисъл, че имената идват отнякъде, му се стори непонятна; все едно че го бях попитал откъде са се взели пръстите на краката.

— Има един известен филмов актьор, който се казва Пачино.

Той ме погледна.

— Ами?

— Чувал ли си за него?

— Не.

— Значи не си кръстен на него.

— Не знам.

— Никога ли не си питал?

— Не. Нищо не питам за ник’ви имена.

— Ясно.

— А твойто уткъде е?

— Мартин ли?

— Да.

— Откъде идва ли?

— Да.

В първия момент го зяпнах. Не знаех какво да отговоря. Като изключим очевидния отговор — че идва от родителите ми, както Пачино се бе сдобил със своето (въпреки че и тази информация щеше да го удиви) — можех само да му кажа, че моето е от френски произход — както неговото бе от италиански. Следователно щеше да ми е трудно да обясня защо името му звучи смешно, а моето не.

— Ето, виждаш ли. Труден въпрос. Не си мисли че съм тъп, ’щот не мо’а да отговоря.

— Не, не, разбира се.

— Иначе и ти си тъп.

Май такава възможност не бе за изключване. Започвах да се чувствам като тъпак по много причини.

Пачино беше ученик в осми клас в училище в моя квартал и аз трябваше да му помагам с четенето. Предложих да му помагам след разговора със Синди и след като видях малка обява в местния вестник. Пачино бе първата ми спирка по пътя към самоуважението. А този път е доста дълъг, така е, но все се надявах, че Пачино може да се окаже някъде по-напред. Ако приемем, че самоуважението се намира в Сидни, а аз тръгна от станцията на метрото на Холоуей Роуд, то тогава Пачино бе първата ми спирка за нощуване, където самолетът се налагаше да зареди. Бях реалист и виждах, че той няма да ме избута чак до крайната цел, но самото желание да седна с едно глупаво, при това грозно дете за час, представляваше поне няколко хиляди километра. По време на първата ни среща, докато се препъвахме и на най-простичките думи, разбрах, че той по-скоро прилича на Кледониън Роуд, отколкото на Сингапур и ме очакват още двайсет и кусур спирки на метрото, преди да се добера до гадното летище Хийтроу.

Започнахме с отвратителна книга за футбола, защото той настоя да четем от нея, разказ с едър шрифт за момиче с един крак, което успяло да преодолее недъга си и сексизма на съотборниците и станала капитан на училищния отбор. Не мога да не призная на Пачино, че щом разбра накъде духа вятърът, прояви пълно презрение.

— Тя ще забие най-важния гол в някой голям мач, нали? — попита той, без да крие отвращението си.