Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Знаете ли какво? Питам се дали не съм пропуснала нещо. Чувствам се като някой, който общува с кофти хора и когато срещне свестен човек, изведнъж открива друг път. В моя случай кофти хората са мама, Коломб, татко и компания. Но днес наистина срещнах свестен човек. Госпожа Мишел ми разказа за болката си: отбягва Какуро, защото е била наранена от смъртта на сестра си Лизет, прелъстена и изоставена от някакво богаташко синче. Оттогава нейната техника за оцеляване е: никаква близост с богатите, за да не умре и тя.

Като слушах госпожа Мишел, се запитах: кое е по-травматизиращо? Сестрата, която умира, защото е изоставена, или непрекъснатите последствия от това събитие: страхът, че ако не стоиш на мястото си, ще умреш? Госпожа Мишел би успяла да преодолее смъртта на сестра си, но нима можем да преодолеем мизансцена на собственото си наказание?

Освен това почувствах и още нещо, някакво непознато чувство, и докато го пиша, съм развълнувана (впрочем, оставих писалката за две минути и си поплаках). Ето какво почувствах: докато слушах госпожа Мишел и я виждах, че плаче, но най-вече като усетих колко добре й става, че ми разказва всичко, разбрах следното: разбрах, че страдам, защото не мога да сторя добро на никого около себе си. Разбрах, че ме е яд на татко, мама и най-вече на Коломб, защото не съм способна да им бъда от полза, защото не мога да сторя нищо за тях. Болестта им е в много напреднал стадий, а аз съм твърде слаба. Виждам ясно симптомите, но не съм компетентна да ги лекувам и това ме поболява и мен, но аз не го усещам. Ала докато държах ръката на госпожа Мишел, почувствах, че и аз съм болна. Във всеки случай едно нещо е сигурно: няма да се излекувам наказвайки онези, които не мога да изцеля. Може би трябва да помисля отново за историята с пожара и самоубийството. Впрочем, налага се да призная: нямам голямо желание да умра, искам отново да се срещам с госпожа Мишел и с Какуро и с малката му племенница Йоко, толкова непредсказуема, и да ги помоля за помощ. Е, разбира се, няма да се изтъпанча пред тях и да им кажа: плийз хелп ми, аз имам склонност към самоубийство. Но изпитвам желание да позволя на другите да бъдат добри с мен: в края на краищата аз съм само едно нещастно момиченце и макар да съм извънредно интелигентна, това не променя нещата, нали така? Нещастно момиченце, което в най-лошия момент има късмета да срещне читави хора. Имам ли моралното право да пропусна този шанс?

О, нищо не знам. В крайна сметка тази история е трагична. Има стойностни хора, радвай се, исках да кажа, но колко жалко все пак, те свършват под дъжда! Не знам какво да мисля. За момент повярвах, че съм открила призванието си; осъзнах, че за да се излекувам, трябва да лекувам другите, тоест „лечимите“, онези, които могат да бъдат спасени, а не да се тормозя, че не мога да спася останалите. Е какво, да взема да стана лекарка ли? или писателка? То е горе-долу едно и също, нали?

Пък и колко ли много са досадниците като Коломб и Тиберий в сравнение с една-едничка госпожа Мишел?

След като Палома си отиде, аз продължавам да седя във фотьойла, разстроена донемайкъде.

После, събирайки цялата си смелост, набирам телефонния номер на Какуро Озу.

Пол Нгуен отговоря след второто позвъняване.

— Добър ден, госпожо Мишел — казва той, — какво мога да направя за вас?

— Бих искала да говоря с Какуро.

— Няма го вкъщи, искате ли да ви позвъни, като се прибере?

— Не, не — казвам аз, облекчена, че мога да действам чрез посредник. — Бихте ли му предали, че ако не е размислил, ще се радвам да вечерям с него утре вечер.

— С удоволствие — казва Пол Нгуен.

След като затварям телефона, аз отново се отпускам във фотьойла и за половин час потъвам в несвързани, но приятни мисли.

— Знаете ли, че у вас мирише лошо? — казва тих мъжки глас зад гърба ми. — Няма ли кой да го оправи?

Той е отворил вратата толкова безшумно, че не съм го чула. Пред мен стои красив млад брюнет с леко разрошени коси, съвсем ново джинсово сако и големи очи на миролюбив кокер.

— Жан? Жан Артенс? — питам аз и не вярвам на очите си.

— Ами да — казва той, навеждайки глава настрани както някога.

Това обаче е единственото нещо, останало от отломката, от изгорялата млада душа с безплътно тяло; Жан Артенс, в миналото толкова близо до падението, очевидно е избрал възраждането.