Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Миг извън времето и във времето… Кога за първи път изпитах това приятно отпускане, което е възможно само ако сте двама? Спокойствието, което изпитваме, когато сме сами, нашата самоувереност, родена от ведростта на самотата, няма нищо общо със съпричастието, съзерцанието и съзвучието, което изживяваме с другия, когато ни е съучастник… Кога за първи път изпитах този щастлив покой в присъствието на мъж?

Днес ми беше за първи път.

Когато в седем часа, след като сме разговаряли още много, пиейки чай, аз вече се каня да се сбогувам, ние минаваме през големия салон и аз виждам на ниската масичка до канапето снимката на много красива жена.

— Жена ми — казва тихо Какуро, забелязвайки, че го наблюдавам — Почина преди десет години от рак. Казваше се Санае.

— Съжалявам — казвам аз. — Била е… много красива.

— Да — казва той, — много красива.

Мълчим.

— Имам дъщеря. Живее в Хонконг — добавя той. — И вече двама внуци.

— Сигурно ви липсват — казвам аз.

— Често ходя при тях. Много ги обичам. Внукът ми Джек (баща му е англичанин) е на седем години. Сутринта ми каза по телефона, че вчера уловил първата си риба. Събитието на седмицата, нали разбирате!

Отново мълчим.

— Вие също сте вдовица, струва ми се — казва Какуро, докато ме придружава във вестибюла.

— Да — казвам аз, — вдовица съм от петнайсет години.

Гърлото ми се свива.

— Мъжът ми се казваше Люсиен. Също рак…

Стоим пред вратата и се гледаме печално.

— Лека нощ, Рьоне — казва Какуро.

И допълва малко по-весело:

— Беше фантастичен ден.

Огромна тъга се стоварва върху ми със свръхзвукова скорост.

— Ти си нещастна идиотка — казвам си аз, докато свалям роклята и откривам глазура с уиски на един илик. — Какво си въобразяваше? Ти си само една жалка портиерка. Не е възможно приятелство между класите. Какво си въобразяваше, безумна нещастнице?

— Какво си въобразяваше, безумна нещастнице? — повтарям си аз по време на вечерното миене и докато се пъхам в леглото след кратка схватка с Леон, който не иска да освободи терена.

Красивото лице на Санае Озу танцува пред затворените ми очи и аз се чувствам като нещо много старо, внезапно изправено пред безрадостната действителност.

Заспивам с тревожно сърце.

На другата сутрин изпитвам усещане, близко до махмурлук.

Седмицата обаче преминава от добре по-добре. Какуро прави няколко спонтанни посещения, обръщайки се към моите дарби на арбитър (сладолед или сорбе? Атлантика или Средиземно море?) и неговата свежа компания ми доставя удоволствие, въпреки мрачните облаци, носещи се мълчаливо над сърцето ми. Мануела умира от смях, като вижда тъмносинята рокля, а Палома вече не напуска фотьойла на Леон.

— Като порасна, ще стана портиерка — казва тя на майка си, която ме гледа по нов, по-предпазлив начин, когато идва да остави отрочето си.

— Да не дава Бог — любезно се усмихвам на госпожата. — Ти ще станеш принцеса.

Тя е съчетала розова тениска в тон с новите си очила и войнствения вид на момиче, което ще стане портиерка напук на всички и най-вече на майка си.

— Какво мирише така? — пита Палома.

Има повреда на канализацията в банята и смърди като във войнишко спално помещение. Извиках водопроводчика преди една седмица, но май мисълта да дойде не го беше въодушевила.

— Каналът — казвам аз без желание да развия въпроса.

— Провал на либерализма — казва тя, сякаш не бях й отговорила.

— Не — казвам аз. — Запушен канал.

— Ами нали това ви казвам. Защо водопроводчикът още не е дошъл?

— Защото има други клиенти?

— Съвсем не — възразява Палома. — Правилният отговор е: защото никой не го задължава. А защо не го задължават?

— Защото няма достатъчно конкуренция.

— Бинго! — тържествува Палома. — Липсва регулация. Твърде много железничари, твърде малко водопроводчици. Лично аз бих предпочела колхоза.

Уви, някой чука на прозореца и прекъсва увлекателния ни диалог.

Какуро е и изглежда малко нещо тържествен.

Влиза и забелязва Палома.

— О, добър ден, девойко. Рьоне, да мина ли малко по-късно?

— Както искате. Добре ли сте?

— Да, да — отговаря той.

После, взимайки внезапно решение, той скача във водата:

— Искате ли да вечеряте утре с мен?

— Ами — казвам аз, усещайки, че ме обзема паника, — ами аз…

Сякаш смътните предчувствия от последните дни изведнъж се избистриха.

— Бих искал да ви заведа в един ресторант, който много ми харесва — продължава той с вид на куче, очакващо кокала си.