Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Лизет си замина. Няколко дни по инерция продължихме да говорим по малко. В продължение на няколко вечери на масата баща ни коментираше историите на дъщеря си. „Ам’че знам ли, ам’че чудна работа“. После мълчанието и крясъците отново ни връхлетяха, както чумата — клетниците.

Като си помисля… Толкова много дъжд, толкова много мъртъвци… Лизет носеше името на две покойници; аз — само на една: баба ми по майчина линия, умряла малко преди да се родя. Братята ми бяха кръстени на убити във войната братовчеди и дори майка ми беше кръстена на някаква братовчедка, умряла при раждане, която не познаваше. Така живеехме в този свят на мъртъвци, когато в една ноемврийска вечер Лизет се върна от града.

Помня онзи дъжд… Чукането на водата по покрива, пътищата, превърнати в потоци, калното море пред вратата на фермата ни, черното небе, вятъра, ужасното усещане за безконечна влага, толкова тягостно, колкото и животът ни: без съзнание, без бунт. Бяхме се сгушили край огъня, когато майка ни стана, като смути цялата група; изненадани видяхме как се отправя към вратата и я отваря, водена от неясно предчувствие.

Толкова много дъжд, о, толкова много дъжд… в рамката на вратата, със залепнали за лицето коси, с мокра рокля, кални обувки и втренчен поглед стоеше Лизет. Как мама беше разбрала? Как тази жена, която без да ни малтретира, никога не беше показала, че ни обича, нито с жест, нито с дума, как тази проста жена, която раждаше деца така, както копаеше земята или хранеше кокошките, как тази неграмотна жена, оскотяла дотолкова, че никога не ни наричаше с имената, които ни беше дала и едва ли помнеше, беше разбрала, че нейната полумъртва дъщеря, безмълвна и с неподвижни очи, беше вперила поглед във вратата под проливния дъжд, очаквайки някой да й отвори и да я покани да влезе на топло?

Дали майчината любов е това предчувствие на сърцето за нещастието, тази искра на обич, която остава дори когато човек е принуден да живее като скот? Така ми беше казал Люсиен: майка, която обича децата си, винаги знае кога страдат. Лично аз не приемам такова тълкуване. Но и не мразя майка си, която не беше майка. Мизерията е като косачка: тя реже до корен способността ни да общуваме с другия и ни оставя празни, без чувства, за да можем да изтърпим цялата мръсотия на настоящето. Но и не вярвам в красиви митове: нямаше майчина любов в интуицията на майка ми, а само предадена с жестове увереност в нещастието. Един вид вродено съзнание, вкоренено дълбоко в сърцето и което напомня, че на нещастни голтаци като нас винаги може да се случи обезчестената им дъщеря да се върне в една дъждовна нощ, за да умре в бащиния дом.

Лизет живя още малко, колкото да роди детето си. Новороденото постъпи както очакваха от него: умря за три часа. От тази трагедия, която за родителите ми беше в естествения ред на нещата, така че те не се трогнаха нито повече, нито по-малко, отколкото ако бяха загубили някоя коза, аз разбрах две неща: силните живеят, а слабите умират в радости и страдания, пропорционални на мястото им в йерархията, и както Лизет беше красива и бедна, така аз бях умна и гола като пушка и обречена на същото наказание, ако пожелаех да се възползвам от ума си, въпреки класата си. И след като не можех да престана да бъда това, което съм, реших, че пътят ми трябва да бъде забулен в тайна: трябваше да премълчавам това, което съм, и никога да не се смесвам с другия свят.

От мълчаливка станах нелегална.

Внезапно осъзнавам, че съм седнала в кухнята си в Париж, в този друг свят, където съм издълбала невидимата си хралупа и с който съм се заклела никога да не се смесвам, че плача неудържимо, докато едно момиченце с невероятно топъл поглед ме държи за ръката и гали нежно пръстите ми — и осъзнавам също така, че всичко съм разказала: Лизет, майка си, дъжда, осквернената красота и в крайна сметка желязната ръка на съдбата, която дава на мъртвородените деца майки, намерили смъртта само защото са искали да се измъкнат от нищетата. Хлипам и роня едри, топли, обилни и добри сълзи и съм смутена, но непонятно щастлива от преобразяването на тъжния и строг поглед на Палома в кладенец от съчувствие, в който стоплям риданията си.

— Господи — казвам аз, като се успокоявам донякъде, — Господи, Палома, колко съм глупава!

— Госпожо Мишел, знаете ли, вие ми връщате надеждата.

— Надежда ли? — казвам аз, подсмърчайки патетично.

— Да — казва тя, — май е възможно да се промени съдбата.

И ние стоим така в продължение на няколко безкрайни минути, хванати за ръце, без да говорим. Аз съм приятелка на една прекрасна дванайсетгодишна душа, към която изпитвам огромна благодарност, и неуместността на тази несиметрична по възраст, положение и обстоятелства привързаност не успява да смути чувството ми. Когато Соланж Жос идва да вземе дъщеря си, ние я гледаме със съучастничеството на неразрушимите приятелства и си казваме довиждане, убедени, че скоро пак ще се видим. Вратата се затваря, аз сядам в креслото пред телевизора с ръка на гърдите и се улавям, че казвам на висок глас: може би да живееш е точно това.