Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

— В ресторант ли? — казвам аз все повече паникьосана.

Вляво от мен Палома шуми като мишка.

— Вижте — казва Какуро, който изглежда смутен, — много ви моля. Имам… рожден ден утре и ще се радвам, ако ми правите компания.

— Да — казвам аз, неспособна да продумам още една дума.

— Заминавам при дъщеря си в понеделник, ще го отпразнуваме там семейно, разбира се, но… утре… ако желаете…

Той прави кратка пауза и ме гледа с надежда.

Дали се заблуждавам? Струва ми се, че Палома се опитва да хърка.

Настъпва тишина.

— Вижте — казвам аз, — наистина съжалявам. Не мисля, че това е добра идея.

— Но защо? — видимо объркан казва Какуро.

— Много мило от ваша страна — казвам аз, втвърдявайки гласа си, който проявява тенденция към размекване, — много съм ви благодарна, но предпочитам да не дойда, мерси. Сигурна съм, че имате приятели, с които можете да отпразнувате празника си.

Какуро ме гледа стъписан.

— Аз… — казва той най-сетне, — аз… да, разбира се, но… ами… наистина много бих желал… не виждам.

Той смръщва вежди.

— Не разбирам.

— Така е по-добре, повярвайте ми.

И като го изблъсквам леко към вратата, приближавайки се към него, добавям:

— Сигурна съм, че ще имаме и други поводи да си поприказваме.

Той върви назад с вид на пешеходец, който е изгубил тротоара си.

— Ами жалко — казва той, — а аз толкова се радвах. Все пак…

— Довиждане — казвам му аз и тихо затварям вратата под носа му.

— Най-лошото мина — казвам си аз.

Без да се съобразя със съдбата в розово: обръщам се и се оказвам лице в лице с Палома.

Която никак не е доволна.

— Мога ли да разбера на какво си играете? — пита ме тя с тон, който ми напомня първата ми учителка госпожа Бийо.

— На нищо не играя — казвам аз тихо, осъзнавайки колко детинска е постъпката ми.

— Да нямате предвид нещо специално за утре вечер?

— Не, но не е затова.

— А може ли да ми кажете защо по-точно?

— Просто мисля, че не бива.

— Добре, но защо? — настоява моят малък политкомисар.

Защо?

Знам ли защо.

И тогава, без да предупреди, завалява дъжд.

Толкова много дъжд…

В моя край през зимата валеше дъжд. Нямам спомен за слънчеви дни: само за дъжд, кал и студ, за влага, която полепваше по дрехите, по косите ни, дори край огъня, не изчезваше никога напълно… Колко пъти оттогава съм си мислила за онази дъждовна вечер, колко пъти за повече от четирийсет години съм се връщала към онова събитие, което днес отново изниква под плющящия дъжд…

Толкова много дъжд…

Бяха дали на сестра ми името на една по-голяма мъртвородена сестра, кръстена на една покойна леля. Лизет беше красива и макар дете, аз го знаех, въпреки че очите ми все още не можеха да определят формата на красотата, а само предусещаха нейните очертания. Тъй като у нас почти не се говореше, никой не го казваше, но съседите не мълчаха и когато сестра ми минаваше, коментираха красотата й. „Толкова красива и толкова бедна, лоша съдба, няма що“, мърмореше продавачката от галантерийния магазин, когато отивахме на училище. Аз, грозна, с тромаво тяло и интелект, държах за ръка сестра си, а Лизет вървеше с вдигната глава, без да обръща внимание на всички пагубни съдби, които всеки се стараеше да й предрече.

На шестнайсет години тя отиде в града да гледа децата на богатите. Не я видяхме цяла година. Върна се да прекара Коледа с нас и ни донесе странни подаръци (сладкиш с мед, яркоцветни панделки, малки торбички с лавандула). Изглеждаше като кралица. Нима можеше да има по-розово, по-живо, по-съвършено лице от нейното? За първи път някой ни разказваше истории и ние я гледахме жадни за тайнственото пробуждане, предизвикано от думите на това селско момиче, станало гувернантка у богаташите, което ни говореше за непознат, пъстър и искрящ свят, където жените караха коли и се връщаха вечер в домове, снабдени с апарати, заместващи хората, или съобщаващи новини само с едно завъртане на копчето…

Като мисля отново за всичко това, си давам сметка в каква мизерия сме живели. Домът ни се намираше на петдесетина километра от града, а на петнайсет имаше по-малко градче, но ние живеехме както по времето на феодалните замъци без удобства, нито надежда, убедени, че винаги ще си останем селяни. Несъмнено и днес все още има в някои затънтени села шепа изоставени старци, които не познават модерния живот, но в нашия случай ставаше дума за цяло семейство, все още младо и активно, което от разказа на Лизет за осветените за Коледа улици на града откриваше, че съществува неподозиран свят.