Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Дали е видял пътеките? Как ли се раждаме отново след падението? Какви са новите зеници на овъглените очи? Кога започва войната и кога спира битката?

И тогава една камелия.

В осем часа вечерта Пол Нгуен идва в портиерната с няколко пакета в ръцете.

— Господин Озу още не се е прибрал, има проблем с визата си, и ме помоли да ви предам това — усмихва се приятно той.

Оставя пакетите на масата и ми подава малка картичка.

— Благодаря — казвам, — да ви предложа нещо?

— Благодаря — казва той, — но имам още много работа. Ще си запазя правото за друг път. — И той отново ми се усмихва с някаква топлота и радост, които ми действат добре, без да се замислям.

Когато оставам сама в кухнята, сядам пред пакетите и разпечатвам плика.

„Без да разбере какво е и отде дойде, посред работата той изпита приятно усещане на хлад по разгорещените си изпотени плещи. Когато спряха, за да наточат косите, погледна към небето. Надвиснал бе нисък тежък облак и заваля едър дъжд“.

Моля ви да приемете тези няколко пакета.

Летният дъжд по раменете на Левин, който коси… Слагам ръка на сърцето си, трогната както никога. Отварям един по един пакетите.

Сребристосива рокля с малка яка, която се затваря отпред като портфейл с коланче от черен сатен.

Пурпурна копринена наметка, лека и плътна като вятъра.

Обувки с висок ток от толкова фина и мека кожа, че докосвам с тях бузата си.

Чувам Леон, който дращи по външната врата и мяучи.

Заплаквам кротко, бавно, а в гърдите ми трепти камелия.

На другия ден в десет часа някой чука на прозореца.

Това е една върлина, облечена в черно, с плетена тъмносиня шапка и обуща от войната във Виетнам. Това е също така и гаджето на Коломб, това е освен всичко и един световен специалист по неупотреба на изрази за учтивост. Казва се Тиберий.

— Търся Коломб — казва Тиберий.

Обърнете внимание, ако обичате, колко смешна е тази фраза. Търся Жулиета, каза Ромео, е далеч по-пищно.

— Търся Коломб — казва значи Тиберий, който явно се бои от шампоана, както е ясно, когато сваля шапката си не от учтивост, а защото е много топло.

Месец май е, по дяволите.

— Палома ми каза, че е тук — добавя той.

И още:

— По дяволите! Това момиче ме вбесява!

Ех, Палома, навярно е много забавно с него.

Набързо го изпровождам и потъвам в странни мисли.

Тиберий… Знаменито име и толкова жалко държане… Спомням си прозата на Коломб Жос, мълчаливите пътеки в Солшоар… и мисълта ми стига до Рим. Тиберий… Споменът за Жан Артенс ме изненадва неподготвена, виждам баща му и неуместната му вратовръзка, стремяща се към смехотворност… Колко стремежи, колко светове… Може ли да сме толкова подобни и да живеем в толкова далечни вселени? Нима споделяме една и съща ярост, макар и да се различаваме по месторождение, кръв или амбиция? Тиберий… Чувствам се уморена, уморена от богатите и от бедните, от целия този фарс… Леон скача от фотьойла и се отърква в крака ми. Този котарак, дебел само от милосърдие, има и благородна душа, чувстваща промените в моята. Уморена съм, да, уморена…

Нещо трябва да свърши, нещо трябва да започне.

В осем часа вечерта съм готова.

Роклята и обувките са моят размер (42 и 37).

Наметката е римска (дължина 60 см, широчина 2 м).

Три пъти си измих косата и я изсуших със сешоар „Бейбилис“ 1600 вата, след което я сресах 2 пъти във всички посоки. Резултатът изненадва.

Седнах 4 пъти и станах 4 пъти, поради което сега съм на крак и не знам какво да правя.

Може би да седна.

Извадих от кутийката, скрита зад чаршафите в дъното на гардероба, чифт обеци, наследство от свекърва ми — огромната Ивет — старинни сребърни висулки с 2 граната с крушовидна форма. Направих 6 опита да си ги сложа и отсега нататък трябва да живея с усещането, че две тумбести котета висят на разтегнатите ми ушни миди. 54 години без бижута не ви подготвят за подобни страдания. Трай, моме, за хубост! Намазвам устните си с 1 пласт червило „Наситен кармин“, купено преди 20 години за сватбата на една братовчедка. Дълготрайността на тези безсмислени неща, когато толкова стойностни хора умират всеки ден, никога няма да престане да ме смущава. Аз съм част от онези 8% от населението на света, които успокояват страха си, заравяйки се в цифри.

Какуро Озу чука 2 пъти на вратата ми.

Отварям.

Много е красив. Костюмът му се състои от тъмносиво сако с офицерска яка и ширити в същия тон, сив панталон и мокасини от мека кожа, напомнящи луксозни пантофи. Много е… евразийско.