Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Ридая още по-силно.

Палома ме е издала.

И тогава, понесени от риданията, в душата ми преминават мигове от живота ми, прекаран в уединението на един самотен ум: продължителното и отшелническо четене, зимите на болестта, ноемврийският дъжд по красивото лице на Лизет, камелиите, завърнали се от ада и попаднали върху мъха на Храма, всички чаши чай, изпити в задушевната атмосфера на приятелството, чудесните думи в устата на Госпожицата, натюрмортите толкова уаби , вечните същности, озаряващи единичните си отражения, а също и летните дъждове, настъпващи в изненадата на удоволствието, снежинки, танцуващи мелодията на сърцето, а в кутийката на древната Япония — чистото лице на Палома. И аз плача, плача неудържимо с топли, едри и красиви сълзи на щастие, докато около нас светът изчезва и не усещам нищо друго освен погледа на този мъж, в чиято компания се чувствам някой и който, като улавя мило ръката ми, се усмихва с цялата топлота на земята.

— Благодаря — успявам да прошепна на един дъх.

— Ние можем да бъдем приятели — казва той. — И дори всичко каквото пожелаем.

Сега вече знам какво трябва да изживеем, преди да умрем. И ще ви го кажа. Онова, което трябва да изживеем, преди да умрем, е проливен дъжд, който се превръща в светлина.

Цяла нощ не спах. След и въпреки моите душевни и благодатни излияния вечерята беше чудесна: мека, задушевна, с продължителни и сладостни мълчания. Когато Какуро ме изпрати, дълго целува ръката ми и ние се разделихме безмълвно, разменяйки проста и заредена с електричество усмивка.

Цяла нощ не спах.

И знаете ли защо?

Разбира се, че знаете.

Разбира се, вие подозирате, че освен всичко останало, т.е. един земен трус, разтърсващ от горе до долу внезапно размразения ми живот, нещо се върти в жалкия ми мозък на петдесетгодишна въртиопашка. И че това нещо звучи ей така: „И дори всичко каквото пожелаем“.

В седем часа ставам, сякаш са навили пружината ми, и изхвърлям възмутения си котарак в другия край на леглото. Гладна съм. Гладна съм буквално (една огромна филия с хляб, масло и конфитюр от сливи само изостря адския ми апетит) и преносно: ужасно съм нетърпелива да разбера продължението. Въртя се като хищник в клетка в кухнята си, ругая котарака, който не ми обръща никакво внимание, изяждам още една порция хляб-масло-конфитюр, мотая се насам натам и подреждам неща, които изобщо не се нуждаят от подреждане, и се каня да си приготвя трета филия.

И после внезапно към осем часа се успокоявам.

Без предупреждение, някак изненадващо ме изпълва огромно ведро чувство. Какво се е случило? Мутация. Не виждам друго обяснение: на някои им никнат хриле, мене ме осенява мъдрост.

Сядам на стола и животът продължава своя ход.

Между другото ходът не е особено увлекателен: спомням си, че все още съм портиерка и в девет часа трябва да отида на улица „Бак“ да купя препарат за почистване на месинг. „В девет часа“ е своенравно уточнение: нека кажем — сутринта. Но вчера, докато планирах работата си, бях си казала: ще отида към девет часа. Та вземам значи моята пазарска торба и чантата си и потеглям към широкия свят за онази субстанция, от която орнаментите в богаташките къщи заблестяват. Вън е чудесен пролетен ден. Отдалеч забелязвам Жежен, който се измъква от кашоните си; радвам се за него, защото предстоят топли дни. За миг си спомням привързаността на клошаря към арогантния папа на гастрономията и се усмихвам: когато си щастлив, класовата борба изведнъж ти изглежда нещо второстепенно, си казвам аз и се учудвам, че бунтовното ми съзнание се е пречупило.

И после това се случва: внезапно Жежен се олюлява. На петнайсет крачки съм и смръщвам вежди обезпокоена. Той се клати като кораб в бурно море и лицето му изглежда отнесено. Какво става? — питам аз на глас и се затичвам към клетника. Обикновено по това време Жежен не е пиян, пък и освен това той носи на алкохол и може да пие, без да спре, като крава, пусната сред тревата в ливадата. На всичко отгоре улицата е почти пуста; аз единствена съм забелязала как клетникът преплита крака. Той прави няколко неумели крачки към улицата и после, когато съм само на метър от него, хуква да бяга сякаш преследван от хиляди дяволи.

И ето продължението.

Продължението, което аз, както и всеки друг, не бих желала да се случи никога.

Умирам.

Знам със сигурност, граничеща с пророчество, че съм на път да умра, че ще угасна на улица „Бак“ в една красива пролетна утрин, защото клошарят на име Жежен, в пристъп на Свети-Витово хоро, се носеше по празното платно, без да се интересува нито от хората, нито от Бога.