Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Ето те, Люсиен, на една пожълтяла фотография в медальон пред очите на паметта ми. Усмихваш се, подсвиркваш. Дали ти също си усетил моята, а не твоята смърт, края на погледите ни много преди ужаса, че потъваш в мрака? Какво точно остава от един живот, когато хората, които са живели заедно, са мъртви от дълго време? Днес изпитвам странно чувство, сякаш те предавам: всъщност като умра, ще те убия наистина. Значи смъртта не е само в това, че другите се отдалечават; трябва да убием и онези, които живеят само чрез нас. Но ти се смееш, подсвиркваш и внезапно и аз се усмихвам, Люсиен… Добре де, обичах те, и може би заради това заслужавам покой. Ще спим мирно в малкото гробище в нашия край. В далечината се чува реката. Ловят оклей и скубар. Децата идват да играят и крещят като обезумели. На залез слънце камбаната бие за вечерна молитва.

А вие, Какуро, скъпи Какуро, който ми вдъхнахте вяра във възможността за камелия… Днес бегло мисля за вас; няколко седмици не са достатъчни, почти не ви познавам извън онова, което бяхте за мене: небесен благодетел, вълшебен цяр срещу очевидностите на съдбата. Можеше ли да бъде другояче? Кой знае… Свива ми се сърцето от тази несигурност. Ами ако? Ами ако вие продължавахте да ме разсмивате, да ме карате да говоря и да плача, за да измия отминалите години от мръсотията на греха и да възвърна на Лизет в сговора на една невероятна любов загубената й чест? Колко жалко… Сега изчезвате в нощта и в мига, когато никога повече няма да ви видя, трябва да се откажа да узная отговора на съдбата…

Това ли значи да умреш? Толкова ли е жалко? И колко ми остава?

Цяла вечност, ако още не го знам.

Палома, дъще.

Обръщам се към теб. Ти си последна.

Палома, дъще.

Нямах деца, защото не се получи. Дали страдах? Не. Но ако бях имала дъщеря, щеше да бъдеш ти. И се моля с всички сили животът ти да бъде на висотата на това, което обещаваш.

И после идва озарението.

Истинско озарение: виждам красивото ти лице, сериозно и чисто, очилата ти с розова рамка и навика ти да мачкаш долния край на жилетката си, да гледаш право в очите и да галиш котката, сякаш може да говори. И се разплаквам. Плача от радостта в душата си. Какво виждат зяпачите, наведени над смазаното ми тяло? Не знам.

Но в мен грее слънце.

Как може де се определи стойността на един живот? Важното, ми каза един ден Палома, не е умирането, а какво правиш в момента на смъртта си. Какво правех в момента на смъртта си, питам се, и отговорът ми вече е готов в топлината на сърцето ми.

Какво правех?

Бях срещнала другия и бях готова да обичам.

След петдесет и четири години емоционална и духовна пустош, едва осветена от нежността на Люсиен, който беше моя примирена сянка, след петдесет и четири години потаен живот и безмълвни победи в убежището и уюта на един самотен дух, след петдесет и четири години омраза към един свят и каста, които бях превърнала в отдушник за моите незначителни фрустрации, след петдесет и четири години нищо, без желание да срещам или да живея с когото и да е:

Мануела винаги.

Но също и Какуро.

И Палома, моята сродна душа.

Моите камелии.

Бих изпила с удоволствие една последна чаша чай с вас.

Ето че един весел кокер с увиснали уши и език преминава през зрителното ми поле. Глупаво е… но все още имам желание да се смея. Сбогом, Нептун. Ти си куче будала, но вероятно смъртта леко ни побърква: май ти ще бъдеш последната ми мисъл. И ако това има някакъв смисъл, то той ми се изплъзва напълно.

А, не. Виж ти.

Последен образ.

Колко странно… вече не виждам лица…

Скоро ще дойде лятото. Седем часът е. Камбаните бият в църквата на село. Виждам отново баща си, с превит гръб, как преобръща юнската пръст. Слънцето залязва. Баща ми се изправя, изтрива чело в навития си ръкав и тръгва към къщи. Край на тежкия труд.

Скоро ще стане девет часът.

Умирам в покой.

Тази сутрин госпожа Мишел умря. Блъснала я камионетката на химическото чистене близо до улица „Бак“. Не мога да повярвам, че пиша тези думи.

Какуро ми съобщи новината. Секретарят му Пол вървял по улицата точно в този момент. Видял злополуката отдалече и когато отишъл, било твърде късно. Госпожа Мишел искала да помогне на клошаря Жежен, който спи на ъгъла на улица „Бак“ и бил пиян като мотика. Тя изтичала след него, но не видяла камионетката. Наложило се да отведат шофьорката в болница, получила нервна криза.