Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

— О, великолепна сте! — казва ми той.

— Благодаря — отговарям развълнувано, — вие също сте много красив. Честит рожден ден!

Той ми се усмихва и след като затварям грижливо вратата зад себе си и пред Леон, който се опитва да излезе, той ми подава ръка и аз я хващам с разтреперана длан. Дано никой не ни види, умолява вътре в мен някаква инстанция, оказваща съпротива, вероятно тази на нелегалната Рьоне. Макар и да съм захвърлила в огъня много от страховете си, още не съм готова да вляза в клюкарската хроника на улица „Грьонел“.

И така, кого ще изненадам?

Входната врата, към която се отправяме, се отваря още преди да я стигнем.

Влизат Жасент Розен и Ан-Елен Мьорис.

Боже! Какво да направя?

Вече сме пред тях.

— Добър вечер, добър вечер, скъпи дами — чурулика Какуро, като твърдо ме дърпа отляво и бързо ги отминава, — добър вечер, драги приятелки, закъсняваме, дълбок поклон и довиждане!

— А! Добър вечер, господин Озу — превземат се те омаяни и се обръщат едновременно, за да ни проследят с поглед.

— Добър вечер, госпожо — казват ми те (на мен), като се усмихват широко.

Никога не съм виждала толкова зъби наведнъж.

— Приятно прекарване, скъпа госпожо — шепне Ан-Елен Мьорис, като ме гледа със завист, докато излизаме от вратата.

— Благодаря, благодаря! — игриво отговаря Какуро и бута с пета крилото на вратата.

— Ужас — казва той, — ако се бяхме спрели, щяхме да откараме един час.

— Те не ме познаха — казвам аз.

Спирам насред тротоара напълно потресена.

— Те не ме познаха! — повтарям аз.

Той също спира, аз все още държа ръката му.

— Те просто никога не са ви виждали — казва той. — Аз бих ви познал при всички обстоятелства.

Достатъчно е един път да си опитал да бъдеш сляп на светло и зрящ в мрака, за да си поставиш въпроса какво всъщност е зрението. Защо виждаме? Когато се качих в таксито, което Какуро беше поръчал, и мислейки за Жасент Розен и Ан-Елен Мьорис, които бяха видели в мен само онова, което можеха (под ръка с господин Озу в свят на йерархии), фактът, че погледът е като ръка, опитваща се да спре течащата вода, ме стряска с необикновена сила. Да, окото възприема, но не вниква, вярва, но не разпитва, получава, но не търси — изпразнено от желание, преситено и без цел.

И докато таксито се носи в спускащия се здрач, аз мисля.

Мисля за Жан Артенс с изгорените зеници, озарени от камелии.

Мисля за Пиер Артенс, с острия поглед и слепотата на просяк.

Мисля за тези алчни дами, с просещи и толкова нищожно слепи очи.

Мисля за Жежен, с неговите мъртви и безсилни орбити, които вече виждат само пропадането.

Мисля за Люсиен, неспособен да вижда, защото мракът в крайна сметка е много силен.

Мисля дори за Нептун, чиито очи са муцунка, която не умее да се самозалъгва.

И се питам дали аз самата виждам добре.

Гдедали ли сте Black Rain ?

Защото ако не сте гледали Black Rain — или евентуално Blade Runner , — няма начин да разберете защо, когато влизаме в ресторанта, имам чувството, че съм във филм на Ридли Скот. Има една сцена в Blade Runner в бара на жената-боа, откъдето Декърд се обажда на Рейчъл по стенен видеофон. В Black Rain също има бар с кол гърли с русите коси и голия гръб на Кейт Капшоу. Там са и кадрите с осветлението от витражите и блясъка на катедралата, обкръжени от целия сумрак на Ада.

— Много обичам светлината — казвам аз на Какуро, сядайки.

Завели са ни в малко спокойно сепаре, окъпано в слънчева светлина, обкръжена от искрящи сенки. Може ли сянката да искри? Може, и точка.

— Гледали ли сте Black Rain ? — пита ме Какуро.

Никога нямаше да повярвам, че вкусовете и душевните вълнения на две същества могат така да съвпадат.

— Да — казвам аз. — Най-малко дванайсет пъти.

Атмосферата е блестяща, лъчезарна, изискана, уютна, кристална. Великолепна.

— Ще си направим оргия от суши — казва Какуро, разгъвайки въодушевено салфетката. — Нали няма да ми се сърдите, но вече поръчах: държа да ви покажа най-доброто от японската кухня в Париж.

— Не, разбира се — казвам аз и облещвам очи, защото сервитьорите са поставили пред нас бутилки със саке и безброй изискани купички с най-различни дребни зеленчуци, които изглеждат мариновани в нещо, което вероятно е много вкусно.

Започваме. Улавям една маринована краставичка, която прилича на краставица и на марината само външно — толкова необикновен е вкусът й. Какуро внимателно повдига с червеникавите дървени пръчици парченце от нещо като мандарина или домат, или манго и ловко го лапва. Аз веднага бъркам в същата купичка.