Джим Стовъл - Последният подарък

След малко Нейтън се изправи в целия си ръст, който в действителност беше внушителен. По моя преценка беше поне два метра. Момчетата моментално утихнаха и Нейтън заговори:

— Както знаете, момчета, редовният ви родител Брат ще бъде в отпуск един месец. Джейсън Стивънс ще го замества.

Нейтън се обърна към Джейсън и му каза:

— Джейсън, изправи се.

Джейсън стана бавно и цял момчешки хор като по сигнал го поздрави със „Здравей, Джейсън“.

Джейсън се изкашля и започна да заеква:

— 3-здравейте.

После пак така бавно си седна. Нейтън продължи речта си към момчетата:

— Освен това господин Хамилтън и госпожица Хейстингс също ще бъдат с нас следващия месец. Някои от вас ги помнят от събранията на управителния съвет, когато идваха с господин Стивънс. Те са прекрасни хора и за нас е привилегия да са тук.

След това Нейтън наведе глава и благодари в молитва за храната. Момчетата го последваха и през цялото време се държаха много културно и възпитано. Докато обядвахме, Джейсън попита Нейтън:

— Идвал ли си тук преди?

Нейтън се засмя и отговори:

— И още как! Когато за първи път дойдох тук, бях по-дребен и от най-дребното дете на масата. На няколко пъти ме взимаха в приемни семейства, но всичките ми добри спомени от детството са от тук.

— А сега нещо работиш тук или…? — попита Джейсън.

Нейтън пак се засмя, но този път гръмогласно.

— И да, и не — каза той. — Предполагам, че за хората основната ми професия е куотърбек на „Ню Ингланд Пейтриътс“, но веднага щом свърши сезонът, гледам да съм максимално полезен тук.

Джейсън изглеждаше силно изненадан.

— Извинявам се — каза той. — Мислех, че си шофьор.

— Днес да, и съм горд от този факт — отговори Нейтън. — Утре може да съм главен механик или дневален. Едно от нещата, които научих от Ред Стивънс, докато бях тук, е, че всички трябва да вършим това, което трябва да се свърши, понеже така е редно.

— А аз какво трябва да правя тук? — попита Джейсън.

— Доколкото ми е известно, господин Стивънс е оставил инструкции на господин Хамилтън момчетата да ти помогнат да разбереш какво трябва да правиш тук — отговори Нейтън. — Така че, ако са приключили с храненето, ще заведа господин Хамилтън и госпожица Хейстингс до административната сграда, за да обсъдят бюджета за следващата година, а момчетата ще се заемат с твоето обучение.

Нейтън приятелски стовари огромната си ръка върху гърба на Джейсън и ни поведе двамата с госпожица Хейстингс извън столовата. Докато излизахме през вратата, Джейсън извика:

— Хей, нямам представа какво да правя. Никога не съм бил с деца.

Момчетата около масата избухнаха в смях, който се чуваше чак до административната зала.

През следващия месец с госпожица Хейстингс свършихме цялата правна и икономическа работа за идващата година. Всеки ден ни се отваряше възможност да наблюдаваме Джейсън за малко, а Нейтън ни информираше за останалото.

Първите няколко дена Джейсън ходеше из лагера като паднал от луната. В крайна сметка обаче влезе в ритъм и започна да изпълнява задълженията си на баща, брат, учител и приятел на тридесет и шестте момчета. Когато последния ден Нейтън натовари багажа ни в лимузината, момчетата се изредиха едно по едно да се сбогуват с Джейсън. Размениха си прегръдки и по няколко сълзи, а Джейсън получи подаръци, които едно момче трябваше да смята за особено ценни. Сред останалите мили неща забелязах няколко камъка със странна форма, четирилистна детелина и метален връх на стрела.

Нейтън изкара колата от двора и пое по черния път, а Джейсън махаше на задното стъкло, докато изгуби момчетата от поглед. После потънахме в тишина чак до магистралата за Бостън. Най-накрая Джейсън проговори:

— Знаете ли кое е странното? Нито едно от тези момчета нямаше семейство, но всяко от тях знаеше повече за семейството от мен. Мисля, че най-важното за семейството не е кръвната връзка, а връзките на любовта.

Клаксонът на лимузината изсвири и от гърлото на Нейтън се изтръгна мощен вик, който съм сигурен, че му служи добре на футболното игрище:

— Най-после схвана! — извика той. — Когато те докарах, мислех, че не ставаш за нищо, но родството ти с Ред Стивънс ми даваше надежда. Все пак имаш зад гърба си голямо семейство. Както и аз.

Когато човек прехвърли осемдесетте, той е изправен пред своите спомени и своята смъртност. Стоях си в офиса и мислех за всички чудесни спомени, които носех в себе си. Мислите ми се насочиха към Ред Стивънс.