Джонатан Франзен - Поправките

– Всички магазини са толкова близо и е толкова лесно да стигнеш до тях!

Вечерта, след като се върнаха от музея и Гари беше ходил на пазар, Инид поднесе свински пържоли и шоколадова торта. Джоуна унесено огребваше сладоледа си, когато тя го попита дали иска да дойде за Коледа в Сейнт Джуд.

– Разбира се! – отвърна Джоуна, примижал от пресита.

– Ще си направим коледни курабии и яйчен пунш и ще ми помогнеш да украсим елхата – каза Инид. – Сигурно ще има сняг и ще можеш да се пързаляш. А и, Джоуна, тук всяка година правят невероятно светлинно шоу в парка Уейндейл, осветяват го целия...

– Мамо, още сме март – намеси се Гари.

– Ще дойдем ли за Коледа? – попита го Джоуна.

– Скоро пак ще дойдем – обеща баща му. – Но за Коледа още не мога да кажа.

– Според мен на Джоуна ще му хареса – обади се Инид.

– Страшно ще ми хареса – потвърди той и загреба лъжица сладолед. – Ще е най-хубавата Коледа в живота ми!

– И за мен – рече Инид.

– Още е март – каза Гари. – През март не говорим за Коледа, нали? Нито пък през юни и август.

– Е – Алфред се надигна от масата, – отивам да си легна.

– Аз гласувам за Коледа да дойдем в Сейнт Джуд – заяви Джоуна.

Вербуването на Джоуна за каузата, използването на малкия като средство за натиск беше подъл номер от страна на Инид, смяташе Гари. След като сложи момчето в леглото, той ѝ каза, че Коледата е най-малката ѝ грижа.

– Татко вече не може да сложи и един ключ за лампа. Покривът тече, при всеки дъжд коминът се олива...

– Обичам тази къща – обади се Инид, която се беше изправила на мивката и търкаше с телче тигана от пържолите. – Баща ти просто трябва да се постарае да пренастрои мисленето си.

– Трябва му шокова терапия или цялостно лечение – отвърна Гари. – Щом искаш цял живот да му слугуваш, това си е твой избор. Щом искаш да живееш в стара къща с много проблеми и да се мъчиш да запазиш всичко така, както ти харесва, добре, няма да се меся. Щом искаш да си хабиш силите, опитвайки се да съвместиш и двете, хубаво, нямам нищо против. Но не искай да правя планове за Коледа през март само за да се чувстваш по-добре.

Инид захлупи тигана от пържолите на плота до препълнената сушилка. Гари знаеше, че трябва да вземе кърпа, но бъркотията от чинии, тави и прибори от празничната вечеря за рождения му ден го уморяваше; подсушаването им му се струваше сизифовска задача, също толкова непосилна, колкото и цялостното потягане на къщата на родителите му. Единственият начин да избегне отчаянието беше изобщо да не се захваща.

Сипа си едно последно малко бренди, докато Инид с недоволни резки движения събираше подгизнали остатъци от храна от мивката.

– Какво трябва да направя според теб? – попита тя.

– Продайте къщата. Още утре се обади на някоя агенция.

– И да се преместим в някой тесен нов апартамент? – Инид изтръска гнусните мокри остатъци в кофата за боклук. – Когато се налага да отида някъде, Дейв и Мери-Бет канят баща ти на обяд. На него му е приятно, а аз съм спокойна, че е с тях. Миналата есен, когато той искаше да посади нов тис, но не успя да извади дънера на стария, Джо Пърсън дойде с кирка и двамата работиха заедно цял следобед.

– Изобщо не е трябвало да се хваща да сади тис – отвърна Гари, който вече съжаляваше, че си е сипал толкова малко бренди. – Нито пък да копае с кирка. Та той едва се крепи на краката си!

– Гари, знам, че не можем да останем тук завинаги. Но искам да направим една последна хубава семейна Коледа у дома и...

– Ще помислиш ли за преместването, ако се съберем тук за Коледа?

Нова надежда разведри лицето ѝ.

– С Каролин ще дойдете ли?

– Нищо не мога да обещая. Но ако това ще ти помогне да приемеш раздялата с къщата, със сигурност ще си помислим...

– Ще е прекрасно, ако дойдете. Прекрасно!

– Но, майко, да бъдем реалисти.

– Нека мине тази година – рече Инид, – нека посрещнем Коледа тук, както иска Джоуна, и ще видим!

След завръщането му в „Честнът Хил“, анхедонията му се беше задълбочила. Като занимание за зимата се беше хванал да направи от стотиците часове домашни видеозаписи един гледаем двучасов филм „Най-големите хитове на семейство Ламбърт“, от който после да изкара хубави копия и може би да ги разпрати като „видеокартичка за Коледа“. При последния монтаж, докато за пореден път преглеждаше любимите семейни сцени и ги озвучаваше с фрагменти от любимите си песни (Wild Horses, Time After Time и т.н.), усети, че е започнал да намразва както записите, така и песните. А когато в новата тъмна стаичка се зае с „Двестате най-хубави снимки на семейство Ламбърт“, откри, че вече не му е приятно да гледа и застиналите физиономии във фотографиите. В продължение на години си беше играл наум с „Двестате най-хубави снимки на семейство Ламбърт“, все едно бяха идеално балансиран взаимен фонд, с наслада избираше образите, които беше сигурен, че трябва да попаднат в албума. А сега се питаше кого освен себе си се опитва да впечатли с тях. Кого се мъчеше да убеди и в какво? Завладя го странен импулс да изгори старите любими снимки. Но тъй като целият му живот беше замислен като поправка на бащиния, а той и Каролин отдавна бяха постигнали съгласие, че Алфред е в клинична депресия, която – това беше всеизвестно – е генетично обусловена и се предава по наследство, Гари нямаше друг избор, освен да продължи да се бори с анхедонията, да продължи да стиска зъби, да продължи да прави всичко по силите си да се забавлява...