Джонатан Франзен - Поправките

Само че изобщо не беше предвидил, че самият той ще бъде изолиран.

Скри се в кабинета си и отново набра номера в Сейнт Джуд. Безжичният от кухнята все още лежеше на бюрото и му напомняше за предишните неприятности и за предстоящите битки.

Надяваше се да говори с Инид, но вдигна Алфред и го уведоми, че тя е в Рутови на събрание.

– Тази вечер има среща на кварталното дружество.

Гари се поколеба дали да не се обади отново по-късно, но пък не искаше да остави страхът от баща му да надделее.

– Татко, направих едно бързо проучване за „Аксон“. Става дума за компания с много пари.

– Гари, казах ти вече, не желая да ми се бъркаш – отвърна Алфред. – Освен това вече няма смисъл.

– Защо?

– Защото така. Случаят е приключен. Документите са подписани и заверени от свидетел. Ще си удържа разноските за адвоката и край.

Гари притисна два пръста в челото си.

– О, боже! Татко... Намерил си свидетел да подпише? В неделя?

– Ще предам на майка ти, че си я търсил.

– Не пускай документите по пощата! Чуваш ли ме?

– Гари, стига вече.

– Напротив, тъкмо започвам.

– Помолих те да не говорим повече за това. Ако не възнамеряваш да се държиш като почтен възпитан човек, не ми остава друг избор, освен...

– Твоята почтеност е пълна глупост. Възпитанието ти е пълна глупост. Това е слабост! Страх! Пълна глупост!

– Не желая да обсъждам този въпрос.

– Добре, забрави.

– Точно това възнамерявам да сторя. Няма да говорим повече за това. С майка ти ще минем за два дни следващия месец и се надяваме да ви видим тук през декември. Искам всички да се държим като културни хора.

– Без значение какво става под повърхността. Стига да сме „културни“.

– Да, това е същината на моята философия.

– Не и на моята.

– Знам. И точно затова ще прекараме при вас четирийсет и осем часа и нито минута повече.

Гари затвори още по-ядосан. Беше се надявал родителите му да останат цяла седмица през октомври. Искаше да ги заведе да хапнат пай в Ланкастър Каунти, на представление в центъра „Аненбърг“, да отскочат с колата до Поконос, да берат ябълки в Уест Честър, да чуят как Арон свири на тромпет, да отидат на футболен мач на Кейлеб, да се наслаждават на компанията на Джоуна и като цяло да видят колко добре живее синът им, колко заслужава тяхното възхищение и уважение, а четирийсет и осем часа изобщо не бяха достатъчни.

Излезе от кабинета и целуна Джоуна за лека нощ. След това се изкъпа, просна се на голямата дъбова спалня и се опита да намери нещо интересно в последния брой на списание „Инк“. Но наум продължаваше да спори с Алфред.

При гостуването си у дома през март се беше стреснал колко се е влошило състоянието на баща му за двата месеца след Коледа. Алфред постоянно беше на ръба на падането, клатушкаше се по коридорите, залиташе по стълбите, от сандвича му се ръсеха маруля и месо; непрестанно поглеждаше часовника си, погледът му блуждаеше, когато разговорът не го засягаше пряко, старият железен кон се беше устремил към катастрофа и Гари я очакваше всеки момент със свито сърце. Защото кой друг, ако не той, трябваше да поеме отговорността? Инид беше истерична и само мърмореше, Денис живееше в свой измислен свят, а Чип не беше стъпвал в Сейнт Джуд от три години. Кой друг, освен Гари можеше да каже: „Влакът не бива да минава по тези релси“?.

Според него първата и най-важна задача беше да се продаде къщата. Да се опита да вземе възможно най-добрата цена, да премести родителите си в по-малко жилище, ново, по-сигурно, по-евтино, и да инвестира разликата агресивно. Къщата беше единственият ценен актив на Алфред и Инид и Гари си отдели един предобед, за да огледа внимателно целия имот отвътре и отвън. Откри напукана мазилка, ръждиви петна в мивките в банята, надвиснал таван в спалнята. Забеляза дъждовни следи по вътрешните стени на задната веранда, засъхнала сапунена пяна по старата миялна, притеснително бучене във вентилационната система, неравности и дупки по асфалта на алеята, термити в бараката за дърва, дамоклевски надвиснал над капандурата на покрива клон, широки един пръст пукнатини в основите, ронещи се носещи стени, лющеща се боя по черчеветата на прозорците, големи дръзки паяци в мазето, находища от мумифицирани буболечки и скакалци, непривична миризма на мухъл и мръсен канал – накъдето и да погледнеше, виждаше упадък и ентропия. Въпреки че пазарът вървеше нагоре, къщата бързо губеше стойност и Гари си помисли: „Трябва да продадем тази барака веднага, не бива да изпускаме и ден“.