Джонатан Франзен - Поправките

В последното утро от гостуването, докато Джоуна помагаше на Инид да направи торта, Гари закара Алфред до железарския магазин. Веднага щом излязоха на пътя, синът заяви, че сега е моментът да пуснат къщата за продажба.

Алфред, на пътническото място в стария олдсмобил, гледаше право напред.

– Защо?

– Ако пропуснете пролетния сезон – отвърна Гари, – ще трябва да чакате до догодина. Не можете да си позволите да изтървете цяла година. Няма гаранции, че ще сте добре със здравето, а къщата губи стойност.

Баща му поклати глава.

– И аз все това ѝ повтарям. Трябват ни само една спалня и кухня, нищо повече. Да има къде да готви майка ти и къде да седнем. Но все едно говоря на вятъра. Тя не иска да се мести.

– Татко, ако не отидете в някое по-удобно жилище, може да се нараниш. Накрая ще свършиш в дом за стари хора.

– Нямам никакво намерение да ходя в дом.

– Може и да нямаш, но това не означава, че няма да се случи.

Алфред се извърна да огледа старото училище на Гари, край което минаваха.

– Къде отиваме?

– Ще паднеш по стълбите или ще се подхлъзнеш на леда, ще си счупиш таза и ще свършиш в старчески дом. Бабата на Каролин...

– Не чух къде отиваме.

– Отиваме до железарския магазин – отвърна Гари. – Майка иска ключ, с който да усилва и намалява светлината в кухнята.

Алфред поклати глава.

– Любимото ѝ романтично осветление.

– Доставя ѝ удоволствие. А на теб какво ти доставя удоволствие?

– В какъв смисъл?

– В смисъл, че тя се скапва заради теб.

Мърдащите в скута на Алфред ръце сграбчваха само въздух – загребваха несъществуваща купчина жетони за покер.

– Отново ще те помоля да не се бъркаш.

Светлината в късното утро в края на зимата, спокойствието на ненатоварен час в делничен ден в Сейнт Джуд. Гари се чудеше как го понасят родителите му. Дъбовете бяха катраненочерни като накацалите по тях гарвани. Небето беше с цвета на побелялата от нахвърляната сол улична настилка, по която възрастни шофьори от Сейнт Джуд, спазващи приспивните ограничения на скоростта, пълзяха едва-едва към целта си: към големи универсални магазини с кишест топящ се сняг по покривите, облепени с насмолена хартия; към надлеза над изпъстрените с локви автомобилни гробища, щатската психиатрия и радиотелевизионните кули, които излъчваха сериали и игри в етера; към околовръстното и оттам към милионите акри подгизнала провинция, където пикапи затъваха до осите в коловозите, в горите стреляха флоберки и по радиото звучаха само госпъли и китари; към жилищни блокове с един и същ мъждив отблясък във всеки прозорец, завладени от катерици пожълтели тревни площи, тук-там пластмасова играчка, захвърлена в калта, пощальон, който си подсвирква ирландска мелодия и удря силно капаците на пощенските кутии, тъй като мъртвилото на тези улици в този мъртъв час и в този мъртъв сезон може наистина да те убие.

– Доволен ли си от живота си? – попита Гари, докато чакаше светофарът за ляв завой да светне зелено. – Щастлив ли си?

– Гари, не съм добре със здравето...

– Много хора не са добре със здравето. Щом това е твоето извинение – добре, щом искаш да се самосъжаляваш – добре, нямам нищо против, но защо трябва да отнасяш със себе си и мама?

– Утре си тръгваш, нали?

– Какво искаш да кажеш? Че ти ще си седиш в креслото, а мама ще ти готви и ще ти чисти?

– В живота има неща, които човек просто трябва да изтърпи.

– Щом нагласата ти е такава, защо изобщо си правиш труда да живееш? Какво очакваш от живота?

– И аз си задавам този въпрос всеки ден.

– И какво си отговаряш?

– А ти какво си отговаряш? Според теб какво би следвало да очаквам от живота?

– Може да пътуваш.

– Пътувал съм достатъчно. Прекарал съм трийсет години в пътуване.

– Повече време със семейството. С хората, които обичаш.

– Без коментар.

– Какво означава „без коментар“?

– Точно това: без коментар.

– Все още се сърдиш за Коледа.

– Разбирай го, както си искаш.

– Ако още си ядосан за Коледа, бъди така любезен да го изречеш на глас...

– Без коментар.

– Вместо само да намекваш.

– Трябваше да дойдем два дни по-късно и да си тръгнем два дни по-рано. Нищо повече не мога да кажа по въпроса за Коледа. Трябваше да останем четирийсет и осем часа.

– Виновна е депресията ти, татко. Ти си в депресия...

– Както и ти.

– На твое място всеки отговорен човек би потърсил лечение.

– Не чу ли какво ти казах? „Както и ти.“

– Какви ги говориш?